Какво ако всичко, в което вярвате - е грешно?

[klimatronik]

а тя науката кой я е измислил ?

[JDeel]

Науката е започнала да се развива след средновековието когато хората просто са започнали да търсят отговори на въпросите които християнството не им е давало. Религията разчита на сляпа вяра и поданничество, докато науката търси обясними факти от заобикалящата ни среда. Ако науката не беше се развила, авторът на тази тема щеше вече да виси на бесилото.

Ако приемем че има Господ (нещото което е създало този чуден свят), то той едва ли някога ни е говорил с думи и едва ли някога ще ни говори. Затова пък хората имаме удивителните свойства да се самозалъгваме и да залъгваме останалите в каквото ни хрумне, тъй че очевидно всички религии са си най-обикновени човешки измислици.

[DoctorSatan666]

Да, разбрах че не говориш за това, просто повдигнах темата. Айде, ако някой път ти се пише, драсни едно мнение, ще ми е интересно да го чуя. За вярата в логиката. Или, ако вижданията ти се препокриват/черпят от определено четиво, да ме насочиш.

За да установим връзката между логиката и вярата първо трябва да направим анализ и на двете, а анализа се състои в това, да ги "разделим" до основните им съставни части, да изясним какви точно са проявленията им, да направим подбор на най-подходяща дефиниция, и чак след това да уточним прилики и разлики (ако изобщо имат някакви допирни точки). Точно в последния етап намирам трудност, тъй като вярването е симптом на "човешката болест", то е процес и следствие, а не метод (като логиката). Опасявам се, че е непосилна задача да направя такава съпоставка, но доколкото позволяват възможностите ми - ще се опитам.
И така, ще започна с логиката. Логиката е метод за установяване на ПРАВИЛНИ връзки, съотношения и следствия, използвайки сбор от предварително зададени стойности. Ще представя логиката като едно уравнение, където няколко стойности определят резултата. Резултатът винаги зависи от предварително зададените стойности. Но самата същност на логиката не се крие в резултата, а в самата структура и функция на уравнението. Т.е. логиката е метод, които изразява и разкрива връзките между отделни елементи. Отделните елементи са свързани чрез логически връзки, изразяващи тяхната взаимовръзка(или съответствие). Характерно за логиката е че тя дава един комплексен работен модел, изясняващ не само връзките, но и възможните липсващи предпоставки или неизвестното заключение. Като при всеки комплексен модел обаче, всичко е условно. Т.е. логиката създава едно "дърво" от условни истини, базирани на съответни предпоставки, но рядко може да даде категоричен отговор. Освен естествено, когато предварителните стойности не са съвсем простички. Тук обаче има един важен момент, логиката може да предостави някаква форма на истина НО единствено ако сме приели предварителните стойности за истинни. Тоест логиката се опира на един вид вяра. Иначе следва да приложим логика и върху предварителните "истини" и "неистини", а така може само да се въртим в кръг. Това следва да покаже, че истината е твърде относително понятие, а логиката, чиято основна цел е да я търси, може само да покаже пътя на истината, но не и самата истина.
Логиката като метод е също много под въпрос. Като инструмент, логиката разчита на доста условности, според които се определя дали нещо е валидно или не. И ако намесим и факта, че критериите за истинност идват от хора и човешки опит, то логиката съвсем не е свещената истина, още повече когато се използва от хора, които искат на всяка цена да докажат тезата си. В най-добрия случай, логиката дава правдоПОДОБНО обяснение, нищо повече. И е добре да се помни, че е само подобно на истината.И все пак, ако се подходи непредубедено, логиката е донякъде полезна. Въпреки че понякога поражда повече въпроси отколкото отговори, тя отваря път към развито и богато мислене. И може би това е основната и разлика от вярата, където целта е да се бетонира всяка логическа връзка като абсолютна истина, въпреки всякакви променливи, предварителни стойности.Също така, една друга условна съпоставка между вяра и логика. Ще използвам определението на Chacho за вяра - Когато не си сигурен в нещо, но го приемаш за истина. Тук се вижда много ясно онова противоречие между съмнението и приемането на нещо за истина. Това е и основната функция на вярата, да изгони съмнението. А съмнението е началото на логиката... От съмнението започва всичко, но именно вярата е онова, което капсулира човека в убежденията му, та така и той самия, поВЯРВАл в истинността на думите си, започва да живее в своя филм. Вярващия човек има предварително "поВЯРВАно" обяснение за всичко, и във всяко външно явление, той привижда потвърждение на своята истина. Вярването може да се разгледа и като допълващо логиката. Когато някое парченце от пъзела липсва, хората използват възможността да привиждат желанията и нуждите си в илюзорния прозорец на вярата. Ако логиката е уравнение, където крайния резултат зависи от предварителните стойности, то вярата е все едно направо да напишеш резултата, без да се съобразяваш с условието на задачата. Това е следствие именно от желанието на хората да получат даден резултат. И докато целта на логиката е да даде обективни наблюдения и безпристрастни изводи, то вярата е тъкмо обратното – тя е следствие от човешкото желание за контрол над неизвестни неща. Вярата не се интересува от правилната взаимовръзка между нещата, а от удобната такава.
Но да задълбаем още повече, вярата не е просто „да приемаш нещо за истина, без да си сигурен в него”, това е само повърхностно определение. Същината на вярата се крие в самото вярване, като несъзнателен процес, като един мощен излъчвател на отношение към свят, хора и вселена. Вярата е именно онзи процес на проекция на желанията на вярващия върху даден обект, идея, мисъл, и т.н. И това ясно може да се види ако разгледаме социалния аспект на вярата, понеже вярата е преди всичко социално явление. Характерно за вярващия човек е че той се идентифицира с това, в което вярва. Без значение дали е Бог, или някакъв обект, идея или кауза, вярващия човек достига един етап, където просто изгубва себе си, понеже обекта на вярване измества всичко останало. Това е и основата на религиозните и идеологичните течения, където индивидите доброволно „предават себе си” в името на някаква идея или кауза. Естествено каузите в повечето случаи са рекламни - обещават много но всъщност са нищо. Но това не е толкова важно, важното е че каузите дават възможността на вярващите индивиди да проектират своите желания през тази кауза. И тук вярата им е пръв помощник. В социума, вярващите се събират на групички, за да увеличат взаимно резонанса помежду си, да се „надъхват” и така да победят заедно съмнението. В крайна сметка, вярата е бягство пред лицето на незнанието, тя е бягство и от себе си. Вярата замества съмнението и вътрешната отговорност с идеи, каузи и очаквания за просперитет, хубав живот и т.н. Това е основата на всяко едно от главните вярвания в обществото. Затова и всички се „качват на влака” им.

Характерно за вярващия човек е че изпод всичките приказки за хубави каузи, задължително се крият ВЪТРЕШНИ мотиви, в повечето случаи несъзнателни. Вярващия човек винаги иска нещо свое, нещо лично, нещо липсващо, и вярата му дава възможността мислено да го притежава, да си се представя и изживява като някакъв. Всъщност вярата е основната спойка на социалния живот. Целия живот на хората се крепи на това в какво ще повярват. Социалното битие се крепи главно на „изживяването” на хората за живот, тоест идеята им за живот, а тя задължително е „повярвана”. Затова е и толкова лесно да се манипулира общественото мнение. Критериите за истина, за добро и зло, за значимо и незначимо и т.н., на малкия човек са съвсем простички, и според тях той определя малкия си живот (като започнем от стандарти за цени, политика, доходи и социални явления и стигнем до коли, жени, алкохол, футбол и т.н.) – достатъчно е да му отнемеш нещо(или да го заплашиш с това) и той веднага се лепва, като удавник за сламка, за първата самопровъзгласена кауза, която обещава да му върне отнетото. Там дори и нещо да му е отнето, изживяването на идеята, че ще му се върне ако се „бори” и „вярва”, му е достатъчно.

И така, вярата погледната като психично и социално явление няма много общо с логиката. Има общо единствено ако я разглеждаме в по-първичното й значение. И все пак, струва ми се, че вярата има и много по-дълбоко значение. Като че ли всяко знание в крайна сметка се опира на вяра, понеже всяко знание е просто „поглед” (отношение) а за да „погледнеш”, трябва първо да си повярвал в много други неща. Изобщо всяко знание се крепи на някакви предварително повярвани фундаменти. Всеки „поглед” изисква предварително да си „сложиш очи” за да можеш да „видиш нещо” или за да знаеш какво е важно да „гледаш”.... В крайна сметка, общото между логиката и вярата е че дават "поглед" върху нещата, но логиката дава само условни възможности, а вярата затвърждава само най-удобната от тях. Както при всеки "поглед" обаче, всичко зависи от "очите, които гледат", а тук и в двата случая те са предварително определени и "повярвани".

tl;dr - Всичко зависи от контекста (и от контекста на контекста...)

[Chacho]

Мерси за отделеното време. Съгласен съм с теб и евала за познанията. Понеже се занимавах с математическа логика известно време в университета, оценявам, че доста си почел и анализирал.


Ще добавя само едни мои разсъждения, които обаче малко увисват. Смятам, че възможността ни да откриваме лъжата, а не истината, е по-забележителната ни черта. Смятам, че сме програмирани да повярваме на нещо, за да можем да си изградим образ на света, който да го съпоставим на възприемания отвън и ако се различават - да го заместим с външния. Тоест, вярата е всъщност емпиричният подход.

Но бягам от темата. По нея, имам следното разсъждение: да, всяка логика се опира на вяра. Но, има истина, която не зависи от вярата, защото вярата е човешка, а светът не зависи от човека. Възможно е да са ни заложени най-основни вярвания, които да отразяват истината напълно. Които лежат в подсъзнанието, на много ниско ниво, като разпознаването на цвят. Тоест, една вяра, която наистина няма нужда от съмнение. Не съм вярвал, че ще го кажа... По-комплексните вярвания са само запаметени резултати от упражнена логика върху тях. По различни причини можем да получаваме грешни резултати. Очевидно е да търсим съмнението в предпоставките, първоначалните променливи. Но всъщност си мисля, че апаратът за логически сметки се дъни (не довършва сметка и запазва грешен резултат) или грешка в паметта - търсим наш предишен логически извод, но не успяваме да си го спомним правилно.



Не че казаното дотук има кой знае каква философска стойност. Тва са хипотези (дори леко си противоречат). Ама нали ще правя изкуствен интелект, та оттам и посоката ми на разговора.