Не мисля, че можем да сме си самодостатъчни. Имаме нужда от нещо или някого. От работа, от хоби, от приятел или любим. Защо? Защото имаме нужда да знаем, че сме потребни. Че не сме излишни. Че помагаме, че творим, че живеем. Дали това ще намерим това в занимание/дейност или друг човек няма значение. Важното е, че съществува; че се нуждаем от него, за да живеем пълноценно/здравословно.

Не мисля, че някого някога би ме накарал да избирам между мен и него. Ако имам връзка с някого, това сме "ние". Не аз, не той. И все пак, за да отговоря на въпроса ти - бих избрала себе си. Не искам да изгубя себе си, своите шансове и мечти, за да последвам тези на човек до мен. Не бих била щастлива. Не мисля, че е правилно.

Любовта взима и дава. Прави ни зависими от емоциите на човека до нас. До голяма степен те повлияват на нашите. Същото важи и за желанията/предпочитанията на половинката ни. Но любовта ни дава и възможността да изтрием лошото настроение от челото на любимия; да се вслушаме в съвета му и да изберем правилния (за момента) избор, защото не умеем да гадаем бъдещото.

Любовта ни прави уязвими и слаби по филмите. :Д Там лошия винаги заплашва добрия с нараняване на семейството му. На екрана, в едно 90% от случаите, да обичаш е негативно качество, което "силните" не притежават. Аз пък смятам, че любовта ни прави по-силни, по-уверени, по-начетени и по-щастливи. Тя ни крепи.

Щастието можем да търсим в много неща. В постиженията/успехите ни, в любовта, в хобитата ни. Мисля, че щастието е съвкупност от сполучливост в личния ни живот (семейство), в работата ни и в хобитата ни. То не може да съществува цялостно, ако присъства в само една от тези "категории". Не бива да го търсим само в човека до себе си, защото ако въпросния си тръгне, оставаме голи.