Толкова неща прочетох в тая тема, че чак ми се приплака
Когато с моя мъж решихме, че искаме да се оженим, първо седнахме да поговорим какво можем да си позволим ние. И решихме да сключим брак, без да правим голяма сватба, просто да съберем родителите и някои от най-близките си приятели и да се почерпим някъде. След това отидохме и съобщихме на фамилиите. И родителите ни казаха "Дума да не става". И двамата сме първородни деца и мамите и татковците не искаха и да чуят за брак без сватба, нито пък да си плащаме сами. Те искаха да поканят по-разширено семейство, семейни приятели и т.н. И ние се съгласихме. Направиха ни прекрасна сватба и за това ще съм им благодарна до гроб. Подариха ми рокля и торта, и украсен ресторант, и удоволствието да споделя този ден с хора, с които нямаше да мога, ако трябваше да платим за всичко сами. Не съм поискала от тях нищо повече от това, което още в началото ми казаха, че могат да си позволят.
Това по въпроса с плащането на сватбата.

По въпроса с брака. Бракът не е нито една обикновена хартийка, нито формалност, нито сигурност за жената. Бракът е чисто и просто вътрешната убеденост, че искаш да си с този човек и искаш да го обявиш пред всички по старомодния начин - като се подпишеш за този човек и за общия ви живот заедно. В този ред на мисли, аз съм за брака, но за брака между хора, които вярват еднакво в него. Аз вярвам и моят мъж вярва, затова и се оженихме. Който не вярва, нека живее с половинката си. Който иска само дете, нека има само дете. Бракът не е отживелица, а е въпрос на собственото ти усещане, затова и няма как хората да са единни в мнението си за него.