Ами идвам просто да ви се оплача, че дин от най-добрите ми приятели заминава извън България, а аз някак си не искам. Започвам да го чувствам все повече като брат. И колкото и клиширано да е, дори мълчанието между нас е някак приятно. Можем с часове да слушаме три дейс грейс и да си говорим за жвота, колко ще си липсваме и колко много ще ни е мъчно. Обещахме си да си пращаме писма освен чатовете във скайп и фейсбук. Мислим да ходм другото лято на морес его и още четири-пет човека от компанията. Някак си това ми рзбчива сърцето малко или много. Опитвам се да мисля положително, казвам си, че поне ще се връща от време на врем ама не става да се успокоя. Знам, че в Норвегия ще му е по-добре и такива неща ама... Искм си го тука, искам да правим луди спомени и да се събираме с останалите на гаражите. Обещах му да го изпратя като тръгва, вероятно ще отидат доста пакетчета кърпчки.
И май това цялото оплакване.