Ще започна с това, че не пиша тук, само за да получа съвет или мнение, а по-скоро да излея разпилените си мисли нейде. Да ги разкарам, да не са вътре в мен, да ги видя с очите си и след това да взема решение, защото вариантите ги знам, само ми е непреодолимо трудно да избера.
Не знам кои от вас са гледали „Тетрадката“, но тези, които са по-лесно биха си представили историята ми, колкото и нелепо да ви звучи, има твърде много прилики със сюжета.
Не съм кой знае какво, не мога да се похваля с физическа красота и това го осъзнах още, когато бях съвсем мъничка. Тогава си казах „Какво пък? Аз ще се науча и ще бъда красива отвътре“. Започнах да чета, да се интересувам, да любопитствам, да търся и да уча. Нашите оказаха също огромно влияние. Натрупах опит и мога да се похваля, че разбирам от много. Пътувала съм из цяла Европа, живяла съм за постоянно в две европейски държави, освен България. Интересувам се от много науки, а също и изкуства, владея отлично два езика, освен български. Уча в най-доброто училище в града и полагам усилия да се справям с предметите, макар да съм с година по-малка от съучениците си. По-просто казано, да, имам сиво вещество.
Преди два месеца се запознах със симпатичен младеж, който ми хвана окото.Това ми се случва рядко - единични случаи. Заглеждам се по мъже, единствено ако приличат на бившия ми приятел. Но младежът в тролея не ми напомни на никого. Той беше с две мои приятелки и отидох при тях да ги видя как са. Тогава и двамата си направихме взаимно комплимент и после той слезе от тролея. Мислех, че няма да го видя повече, но вечерта се засякохме в обща компания и се запознахме официално. Отделихме се от другите и говорихме над три часа за разни неща. И като че ли се усети, че и двамата изпитваме симпатии един към друг. От тогава сме заедно. На третия ден, обаче аз отидох при него и му заявих ясно: „виждам, че си млад, че ти си симпатичен, забавен и умен. Виждам, че се привързваш към, че искаш да сме повече от приятели, но знай, че аз не само съм различна от другите, но и съм същински непоправим хаос - винаги цари суматоха около мен, а проблемите ме следват винаги. Не съм сигурна, че имаш желание да ме опознаеш напълно - тъмните ми страни са по-силни от светлите, ако питаш мен - не си струва. Заслужаваш повече.“. А той ме гледаше толкова тъжно, накрая каза „аз съм сигурен, че искам теб, никоя друга не ми се е струвала толкова близка за толкова кратко време и ти си момичето, което споделя интересите ми и ме разбира толкова добре. Наистина те харесвам, искам да съм с теб.“Тогава въздъхнах, съжалих го наум и си казах „поне го предупредих“. За тези два месеца имахме невероятни моменти заедно, той никога не е бил толкова щастлив, колкото с мен. Бях причината той да сияе. Той наистина се привърза към мен. Имахме и неприятни моменти, но пък след всяко недоразумение се чувствахме все по-близки и по-сплотени. Ще ми се да кажа, че сме се карали за мънички неща, като в повечето тийн-връзки, но не. Какво ли не се случи.
Първото нещо, за което исках да се разделим беше, че бившият ми приятел, с когото бях три години щеше да дойде от Англия в България, побеснял след като разбра, че имам друг, с пъкления си план да ме отведе обратно във Великобритания при майка ми и него. Аз го обичам, никога не съм обичала по-силно – той ми показа светлата, красивата страна на живота, опознах света докато бях в прегръдките му. Той ме закриляше от грозните осъдителни погледи на хората. Той имаше всичко, от което се нуждая. Той беше моят светъл в живота ми. Винаги ще бъде. И както гласят татуировките ни „завинаги ще останеш в сърцето ми“ (само, че са на немски).Все още нося пръстена на лявата си ръка и гривната, на която пише, че е благословен да ме има на дясната ми ръка. 2010-та година, която прекарахме изцяло заедно завинаги ще бъде най-блажения ми сън, най-прекрасното време в живота ми, не съм имала по-красиви моменти от тогавашните. Тогава видях отблизо същинското щастие, видях че животът наистина е най-прекрасното нещо на света. Обичах живота си, обикнах и себе си, обикнах и него. Един ден разбрах, че не мога да си представя живота си без този човек, без грижите му, без усмивката му, без гласа му, без закрилата му. Осъзнах, че той е причината аз да съм се преборила с трудностите и че той е виновника за безрезервното ми щастие. Той бе моята опора. Сутрин се събуждах с усмивка, заради него. Вечер мислех за него и заспивах отново усмихната. Проблемите не ми се струваха съществени, защото той бе до мен. След време разбрах, че съм готова на всичко за него, да се изправя пред когото и да е и да го сломя, заради него. Бих дала всичко в името на неговото щастие. Той бе най-голямата ми тревога, страх и вълнение, но и най-яркият лъч в живота ми, който донесе най-прекрасните ми мигове, който ми разкри същността на щастието и какво означава да бъдеш обичан. Любовта е съкровена.Трудно е да я опишеш - тя не е нищо повече от едно приятелство с малко бляскаво вълшебство, поръсено отгоре. Чувството е най-прекрасното, щастие, пъстрота - няма нищо по-хубаво от това да имаш любимия си човек до теб, който също те обича и да опознавате света. Стъпка по стъпка, ръка за ръка, в най-трудните моменти да имаш сили да се усмихнеш и да кажеш „Това не ме плаши, защото той е до мен“. За съжаление, след време захарният свят, в който си се пренесъл се покрива с пепел и всичко сякаш почва да гние. Както всяко лято си отива, прокудено и изтерзано от есенните дъждове и ветрове, любовта също изчезва, заличава се от мъгли, изплетени от съмнения и тревоги. Само спомените остават непокътнати. Любовта към човек може би не е вечна, но любовта съм спомените, към отминалото време за мен е. Те ме връщат отново и отново към блаженото и най-прекрасното лято, когато бях забравила що е болка и страдание. В последствие разбирам, че не съм влюбена вече в човека, с който преживях всичко, а само в спомените ни от тогава. Именно заради това обичам Носталгията си толкова много. Един ден през лятото на 2011-та аз реших да го напусна, ей така. Като че ли имах нужда от въздух, свобода, приятели и забавление. Тогава живеехме във Великобритания още. Аз му казах, че отивам лятото в България и ще се върна за началото на годината. Понеже той имаше работа във фирмата на баща му, той остана. Когато лятото привърши и беше време да пътувам, аз отложих полета, който той ми бе платил. Звъннах му и с най-спокойния тон му казах „оставам в България“. Можете да се досетите, че точно в този момент света му се срина пред очите. Дни по-късно той дойде. Заряза и работа, и семейство, и приятели, и учене, за да дойде и да ме моли на крака да не разбивам сърцето му. Ще питате къде ми е ума да идвам от ВЕЛИКОБРИТАНИЯ в пуста България, да зарязвам прекрасен човек като него. За съжаление, имам проблеми със здравето, с психиката, ако трябва да сме точни, а престоят ми в Обединеното Кралство още повече ги задълбочаваше. Като в нормалните връзки и ние сме имали своите недоразумения, но никога не се бяхме разделяли, аз все събирах всичките негативи в себе си, докато не получех криза и се озовавах в болница и после всичко се повтаряше. Не, той не беше виновен, той е най-страхотният мъж, който мога да си представя и съм най-голямата късметлийка да го имам. Обещах му, че нищо няма да се промени, че ще му звъня, ще си говорим, ще бъда до него. Той страда много, но накрая склони. Тук е момента да упомена, че нашите ме направиха на сол, когато разбраха за решението ми да остана, не само заради това, че пропускам толкова професионални възможности, а именно и заради „г-н Перфектен“, когото всички много обичат. Понеже нали не са му виждали тъмните страни, винаги е така.
Започнах да водя бохемски начин на живот. Защото се чувствах точно като куче, държано под каишка с години и накрая е пуснато на свобода да гниете кокали и други за него блаженства. Допуснах грешки. Превърнах се в лош човек. Обвинявам, така да го наречем, „депресията“, в която бях изпаднала, след като пропъдих любимия си и единствен човек, способен да ме разбере и да приеме необятния ми хаос. Не исках да приема грешката си, не исках да погледна света с трезвен поглед, затова и пиех всеки ден. Всеки е допускал грешки през тийн-годините си, за които не иска да казва на никого, е това е моята грешка – алкохола. Хайде, съдете ме, че бях лекомислена и исках да убия демоните в себе си. Започнах училище и прекратих любовта си с алкохола, започнах да излизам с приятели, исках да забравя първата си любов. Опитах с двама, стигна се до провал и осъзнах, че не съм способна да изпитам чувства към никого друг. Опитах! От деня, в който Той напусна България САМ, аз повтарям на себе си, че това е най-голямата ми грешка. Но трябваше да си страдам сама. Не живеех в настоящето, а се връщах в края на 2009-та и си представях, че всичко си е същото. Връщах се в стария си апартамент, където сме били заедно с него, търсех го, гледах в една точка и си мислех, че от някъде ще се чуе шум и той ще дойде. Но си оставах с чакането и всеки път тези мисли ме докарваха до сълзи. Единствените неща, които могат да ме разплачат – лещите ми и моята съкровена Носталгия. До ден днешен страдам за края на 2009-та и 2010-та.