Той не е от моя ранг

[AnarchyBoy]

Ебати превзетата кифла, честно.. Я слез на земята моме.. сегашният ти не е наивен, ами ти..

[byntar4eto]

Анархисте, аз мисля, че имаш проблем с егото си? Приятелят ми наистина подходи наивно, ако беше прочел всичко, щеше да се досетиш. Не очаквам да ме разбереш, драги, поне не демонстрирай толкова явно липсата си на култура и възпитание.

[fenastz]

[NqkfaNikakva21]

Ебати превзетата кифла, честно.. Я слез на земята моме.. сегашният ти не е наивен, ами ти..

Да не се открие накрая, че не той, а ти не си му на нивото. Филмииии, филми, колкото си искаш.
От цялата история май излезе, че искаш да натириш колко си ерудирана. Амахахах, не се получи особено.

[Morakusi]

Просто му кажи, че трябва да поговорите и му кажи какво не ти харесва в него, и ако наистина те обича, със сигурност ще се опита да се промени. Ако ли не, дърпай шалтера.

[byntar4eto]

Просто му кажи, че трябва да поговорите и му кажи какво не ти харесва в него, и ако наистина те обича, със сигурност ще се опита да се промени. Ако ли не, дърпай шалтера.

В началото се опитах да водя такъв разговор с него. Казах му, че прекалява с тревата и че не ми е приятно да се намирам в подобна среда. А той само ми повтаря как тревата е хубаво нещо, как се релаксира от нея, как друго не му помагало. Но и че преди да ме срещне пафкал всеки ден, а като е с мен не изпитва такава нужда. Каза, че му действам много добре и че го "правя щастлив". Въпреки това този ден аз бях твърдо решена да го оставя, заради това, че е тревоман и че няма планове за бъдещето си, не чете и прочие. Разговорът се проточи близо два часа и накрая го докарах до сълзи. Да, онзи голям лош метълист, с привидно кораво сърце, онзи непукист (приятелите му така го бяха кръстили) беше разплакан от една мъничка дама с остър език и хладен поглед. Тогава през сълзи и с най-тъжното изражение той обеща, че ще ми докаже, че може да живее без трева, поне докато си вземе изпитите, защото това се случи точно преди тях. И му казах "една седмица - вярвам ти". Мина се време и аз осъзнах, че "по дяволите, не съм на двадесет и три и той не е, тийнейджър е - защо не?!". Макар константите битки в ума ми между свръх-аз-ът ми и то, прецених, че той се старае и колкото и пъти да се опитах да го отблъсна (около четири-пет и всеки път беше съкрушен, буквално, даже на два пъти го бях разплакала, а досега по негови думи нито аверите му са го виждали така, нито е плакал за жена), той все ме гонеше и ме искаше. Въпреки моите изкази "добре, НЕ Е нужно винаги да ме последваш, добре съм си самичка - свикнала съм си с носталгията и компанията в главата ми, не си ми жизнено важен. Хайде, мисли за себе си, за своите нерви" и прочие....
Така че, мисля, че на този изтерзан и въпреки това изпълнен с любов човек има нужда да му дам шанс. Аз вече му го дадох.