Качвам си се аз в метрото, в почти празен вагон, а срещу мен момче и момиче- на пръв поглед доста влюбени. Той ѝ говори мили думи, играе си с косата ѝ, а тя се усмихва и му казва „обичам те“. Той като че ли се стресна и леко се отдръпна, изчака момент, гушна я и след малко каза „мисля, че и аз те обичам“. Тя го гледа, все едно няма никой друг около тях, а той добавя „ти си първото момиче, на което го казвам“, след което тя го целува, казва му, че ще се видят довечера на ‚специалното място‘, прегръща го и слиза на „Константин Величков“. Гледах ги и си мислех, как всичко в началото е толкова прекрасно и коло трудно е да го запазиш прекрасно до последно, след което си вадя слушалките, пускам си музика и попадам на доста символична за мен песен. Очите ми се насълзяват, вече съм на „Опълченска“, а момчето става и сяда до мен. Поглежда ме, сочи към слушалките ми, аз ги свалям, а той добавя „постарай се тези сълзи да се задържат в тези дълбоки очи“. Усмихвам се, мигам и една сълза се изплъзва, поглеждам го и казвам „опа..“, а той се смее. Пита ме коя е моята спирка, отговарям „Софийския“, а той става и се връща на мястото си. След известно време слизам, той ме поглежда, но не казва нищо. Продължавам си пътя и отивам към спирката, 204 е на светофара, затичвам се, а отзад се чува вик „ей сълзичке“. Спирам се, замислям се „този е луд“, но не се обръщам. Така или иначе вече си изпуснах рейса. Започвам да ходя спокойно към спирката. Спирам да си взема сладолед и продължавам. Стоя си на спирката и съм втренчила поглед към орлите помислих си „if I could fly”- страшна песничка на Helloween. Поглеждам в далечината и онзи от метрото, с роза в ръка, върви към спирката, обръщам се и се правя, че не съм го видяла. След по-малко от минути той вече е до мен измърморва „това беше грубо“ и ми подава розата. Нулева реакция от моя страна. „Няма ли да я вземеш? За теб е.“ Поглеждам го странно, протягам ръка, вземам я- “Благодаря, но защо е всичкото това нещо?“. „Имам чувството, че го заслужаваш.“ „Закъснявам, моята спирка бе „Сердика“. Пропуснах я...“.- поглежда ме и ми се усмихва. „Може би някой ден, ако имам късмет ще се срещнем пак, в метрото“. „Възможно е, може и с приятелката си да ме запознаеш“- изтрелвам бързо без да се замисля. „А...да, но едва ли.“ „Лек ден и полека със сълзите“. Обърна се и си замина.

Мислех много над случката, след като се прибрах. Какво ли му е било в главата на това момче? Как ли бих реагирала аз, ако бях на мястото на приятелката му и разбера, че е направил нещо подобно? Може би е просто един мил жест от един качествен Човек. А може би е съвсем умишлен опит, за едно ново и нестандартно запознанство? Каквото и да, розата почти увехна, но пък поне съм сигурна, че споменът няма да „увехне“ и мисълта за него ще ме кара се се усмихвам и да си мисля, че все още на този свят красивите неща надминават грозните.