Това беше проста аналогия, но пропуснах да вникна в колективната парадигма за живота и смъртта. Пропуснах да дефинирам какво всъщност е живот. Най-важното което трябва да се отбележи е че хората са превърнали думата живот в обект, с най-висшата цел той да бъде притежание. "Моят живот", "Твоят живот" и т.н. - това е една абстрактна картина, която обхваща събитията в хронологическа последователност, естествено прикачена със съответния емоционален заряд на добрите и лошите преживявания. Тази дефиниция на "живот" обаче неизбежно е обвързана с колективните представи за добро и зло(а и за всичко останало), които рефлектират и върху индивидуалните възприятия, и по този начин дават една обща характеристика на живота. "Моят живот" щеше да изгуби смисъла си, ако го нямаше "Живота на другите", спрямо които да дам дефиниция за свои собствен живот. И все пак, живота е факт дори и без "другите". Ето защо тази представа за живот произхожда от социалното битие и действа адекватно в неговите граници, но не описва същността на думата живот. Това е понеже живота не е обект, за който можеш да кажеш че е мой или твой, добър или лош, праведен или грешен и т.н. Живота няма характеристика. Животът е действие, движение, промяна,всичко онова, което намеква за някаква форма на съществувание - това е основната противоположност със смъртта, която в своята същност е състояние на несъществуване. Там няма движение и промяна, понеже няма какво да се променя. И понеже смъртта не се състои само в прекратяването на живота(понеже това е част от самия живот), а като цяло в липсата на какъвто и да е живот, то сравнението на живота и смъртта с нищото и нещото смятам че е достатъчно адекватно.