Здравейте!
Малко по-различен е моя проблем. Напоследък все по-често се питам аз ли греша някъде и не възприемам нещата правилно или какво? Имам нужда от нечие друго мнение.
Да започнем с това, че съм с моето момче от 1 година и 4 месеца и мога да кажа, че той определено ме обича, както и аз него.Той е изключително спокоен и балансиран, не се шматка нон стоп, няма скандали, няма разправии, обича си ме и това е. Важно е да уточня, че уча в друг град и ни делят 200 км, прибирам се на 2-3 седмици или той идва при мен и успяваме да се справим (поне така си мисля). Къде е проблема? Еми проблема е, че много неща ми липсват и много осезаемо започвам да го усещам. След предишните ми преживявания исках и търсех спокойствие и го намерих в крайна сметка. НО вече след година с него няма никаква (айде да кажем почти никаква) тръпка във връзката ни. Той не е инициативен и всичките планове аз ги правя (а, усещам, че не съм няква властна такава и да измислям все аз) идва ми в повече аз да определям всичко... Неговото разбиране е, че щом съм до него това му стига и не трябва аз нищо да правя, а просто да съм си до него и туй то... това му стигало.. С течение на времето някак си като нищо не правя и смисъла на тая връзка ми се губи някъде... А пък и да направя нещо (примерно изненада, подарък) той много ще се зарадва, ама ще ми каже, че на него му е трудно да избира и да прави такива неща и няма и аз нужда да правя вече, щото нали съм си с него и той знаел, че го обичам. Наистина много го обичам, ама с това негово разбиране всичко отива по дяволите... А пък наистина ме обича много и ми се радва много и ми е едно спокойничко с негооо... и в следващия момент се чувствам някакво тъпо, щото всичко аз трябва да правя. Понякога имам чувството, че е като детенце или ,че аз съм мъжа в тая връзка. Много ме дразни като стане такъв и чак ми става гузно на съвестта, че понякога искам един вид да си ме глези и гледа, а пък не съм такава дето ще чака наготово. Просто ми се иска да има мъж до мен и да знам, че мога да разчитам на него. Отстрани изглеждаме някакви щастливи за околните и той е такъв виждам го, но при мен не е така. Е, разбира се моментите, в които ми е добре с него са много, но тези други работи почват да ми тежат все повече..Спокойна съм с него, но не и ...... щастлива, а бях убедена, че двете неща някак си се сливат, ама явно не е така? На мен ли ми има нещо? Говорила съм с него и признава, че за някои неща греши, но промяната в него след разговорите ни е сякаш на сила, просо явно не е такъв. :[
Имам и друг въпрос и много ще се радвам на отговори. Ако някой започне да сваля момичето ви, да я кани да излизат заедно насам натам, да прави разни малки неща за нея и виждате, че тя не му отказва, какво ще направите? Правилно ли е в прав текст да й кажете да не излиза с него? И АКО й кажете да не излиза с него, а тя продължи да излиза, какво следва?