Ето, сега напълно разбирам какво имате предвид като казвате, че една такава кола, каквато бленувам да имам не е за пикла като мен. Моето вироглавство, породено от сляпо невежество ме заставяше да споря с всеки, който ми даваше някой неудовлетворителен за мен съвет. Отговорността, която един човек проявява в ежедневието, както открих, няма нищо общо с онази, която се изисква на пътя. Едва вчера, при опит разбрах, че не само колите BMW, а и всяка друга кола, независимо от марка, форма, мощност, големина, не е шега или играчка, представлява огромна отговорност и изисква неистови нерви и внимание. Но защо казвам всичко това така ненадейно, то е нещо очевидно? Вчера получих първия си урок по кормуване. С баща ми отидохме на един бивш полигон в града ни, за да ме понаучи малко да карам. Нека ви кажа, че моят баща е професионален шофьор, но за учител никак не го бива. Освен това полигона, на който бяхме, както споменах е бивш, та не беше цял освободен, ами в едната му част имаше тирове и леки автомобили, а отвъд една ограда до самия полигон - тенис корт, така че за мен оставаше една доста тясна ивица асфалт, не по-дълга от 50м. и две кръгли площадки, разположени от двете страни на тировете, на които можех да обръщам. А и както сами се досещате, колата, но която получих първия си урок по кормуване не е специализирана, а съвсем обикновена - шкода. Казвам това, все едно никой преди мен не се е опитвал да кара така преди да започне същинските курсове и все пак.. Но тези неща нямаха кой знае какво значение, смущаващото в случая беше учителят - т.е. - баща ми. При първото ми още качване в колата и при най-малката грешчица ми се развика, така че се стресирах. Аз нямах усет към педалите и за мен най-трудно беше тръгването - след като натиснех докрай съединителя и превключех на първа, се паникьосвах, не успявах да отпусна съединителя плавно и в същото време да подавам газ. И при всеки неуспешен опит - крясъци, хули, ругатни, обиди и невъобразим стрес. След много опити го направих, направих и едно кръгче с колата, но после имаше моменти, в които тръгването пак не се получаваше - да речем 2 пъти се получава и 3 пъти - не. И всеки път едно и също - викове и т.н. Накрая баща ми взе да ми обяснява колко стрували съединителя и стартера и как съм щяла да ги плащам, ако съм му съсипела колата, че за нищо не ме бивало и пр. Аз се разплаках неудържимо, но след като се успокоих си казах, че трябва да го направя. Запалих отново, съсредоточих цялото си внимание в това, което правех, то не било никак трудно, но когато човек е под такова напрежение всъщност е трудно. И така, научих се да тръгвам, при това баща ми ме похвали, каза, че точно така се правело, но после, при други операции, когато правех грешки, всичко се повтаряше, а стреса ми достигна своята кулминация. Към края на урока поизгладих нещата. Мога да ви кажа, че съм доволна от себе си, въпреки всичко смятам, че се справих добре като за пръв път и при дадените обстоятелства. Значи аз се научих да тръгвам и спирам като хората, освен това и завоите си вземах както му е редът, изобщо самото управление на автомобила ми спореше, така че накрая направих няколко кръга с колата, които бяха без грешка или с много малки такива. Та това беше първият ми урок на практика, беше отвратителен и едва ли ще го забравя. Спомням си, че когато бях съвсем малка, когато баща ме ме учеше да карам колело беше пак така трудно в началото и той пак така ми викаше, и бой ядох, докато накрая не се получи. Но кажете ми, аз ли съм единствената, на която не и се получават нещата до съвършенство от първия път, както според моя баща би трябвало да е? У мен ли е грешката или у него, или у двама ни?