Тук ще се опитам да разкажа за една маалка част от преживяванията, които съм имал на първото ми самостоятелно море. Текста го написах преди 2 години и вече не си спомням подробности за да го допиша. Ако някъде има грешки, ще се радвам да бъда поправен. Приятно четене!

Ден първи.

Пет часа сутринта. Събуждам се с обичайната аларма и преди да се надигна от леглото ме удря вълна на облекчение. Най – после! Цяла година съм чакал този момент и сега, след толкова време, той най - накрая настъпи.

Сутринта минава в приготовления. Толкова много неща трябва да взема предвид, че е лесно да пропусна нещо важно. Раницата, прясно изпраните ризи, няколкото чифта панталони, чифтовете чорапи, хавлия, дъждобран, спалният чувал, четирите стоманени чаши, дори и касетофонът някак си успява да намери място в натъпканата до пръсване раница. „Все пак” - мисля си, няма да съм единственият,чийто багаж е подходящ по размер за триседмичен трекинг в някоя своенравна планина. Томито също се е натоварил със задачата да помъкне единадесеткилограмовата палатка, за която сме взели единодушното решение, ще бъде по – практична от три отделни спални помещения. Както и да е, щом всичко се опакова старателно и здраво се закрепва за мен, изглеждайки като най-печения турист - ба - дейм, опасан с две раници и държащ фотоапарат в едната ръка, завъртам ключа в ключалката и потеглям в приятно-топлата августувска сутрин. Запътвам се към избата на предишния ни апартамент, където правя последни проверки на нещото, върху което предстои да прекарам едни от най-болезнено приятните мигове на цялото пътешествие. Колелото ми.

Предишната вечер, в резултат на спукана гума, съм отделил значителен период от време,мъчейки се да локализирам и отстраня проблема. Сутринта, както и да е, откривам предната гума значително не толкова напомпана, колкото съм я оставил преди 8 часа. С ново настървение се впускам в тежката задача да открия миниатюрната дупчица и да я закърпя навреме. Навреме, защото в шест без петнадесет имам среща.

„Поскоро необичайна среща”, - мисля си. Не е да е с някое красиво момиче, чакащо ме да я заведа на бар, да си гугукаме и гургуликаме весело заедно, и да правим тези неща, които само влюбените умеят. „Но не би.”, мисля си отново. „Красивите момичета не стават в пет часа.”. Вместо това, на кварталната спирка на двадесетката ме чака най-приятното същество, което съм имал щастието да срещна в последните 11 години. Тома X – Томито.

Томито седи на пейката до зоната за автобуси и нетърпеливо почуква с пръсти помобилния си телефон. Сигнал, че ме чака, и че закъснявам. „Не изглежда много по-различно от мен”, минава ми през ума, докато му помагам да вмъкне моята и неговата раници, всяка от които по осемдесет литра и натъпкана стабилно с всякакви предмети, в чакащия на спирката рейс, чийто шофьор нервно поглежда към ранобудните си пътници, дръзнали да помъкнат със себе си толкова багаж. „Ще се видим на Централна!”, - провиква се Томито, бършейки избилата от усилието пот по челото му, докато превозното средство бавно но сигурно потегля, мъчейки се под внезапно натрапилия му се тежък товар. Знаейки, че се чакаме на железопътната гара, аз хващам кормилото на колелото си с две ръце и се оттласвам от земята, чудейки се дали съм си свършил добре работата и гумата повече няма да изпуска.

Изглежда пристигам първи на ЖП – то, тъй като от Томито няма и следа. След малко, както и да е, двадесетката се задава с ръмжене по булеварда, регистрирайки червения светофар преди мястото за спиране, и в крайна сметка стига благополучно до спирката. Отново същата суетня, този път по свалянето на раниците и домъкването им до входа на Централна гара. Там разбира се, се сещам, че не съм си взел никаква вода за из път и изтичвам до близкия магазин, оставяйки Томито да чака третия наш спътник.

Богдан X – Боги, пристига с тежка стъпка, подпрял се с две ръце на колелото си и мъкнещ още една преголяма и тежка раница. „Кво стаа пич!”, - викам му аз ентусиазирано. „Бодър ми се виждаш. В колко стана?” Започваме разговор, проверяваме как се чувства всеки отнас и дали всичко за предстоящото пътуване е налично. „Картата нали я взе?”, -питам го със съзнанието, че надали ми пука особено дали имаме пътеводител или не. Всичко е взел, показва ми той, докато аз бърникам в чантата си, нетърпелив да се изфукам с хрумването, че съм си взел сапун.

И така, както сме се уточнили по-рано влакът пристига в седем часа и идва време да качваме колелата и ръчния ни багаж. Намираме свободно купе и отиваме да проверим къде можем да натъпчем превозните си средства. Оказва се, че между тесният коридор и недостатъчно големите купета, свободното(засега) пространство до тоалетните на влака е най-подходящо. Разбира се, отрязваме достъпът до нужник на нашия вагон, което не радва много кондукторката. След кратък оглед обаче се вижда принудена да се примири.

В 07:15, нашето море започва. Влакът за Варна набира скорост и се отдалечава стремително от гарата в посока Североизток. В следващите шест часа нямаме кой знае какво да правим, освен да си говорим тихо и от време на време да отваряме прозорците на купето, за да позволим на чистия въздух да разведри атмосферата.

Отделението,в което пътуваме, всъщност не е празно, както съм си мислел по-рано. Всъщност, в него се помещават две жени, едната от които по – късно разбираме, е незряща. От време на време тя задава по някой тясно свързан с нашето начинание въпрос, а в останалото просто си седи мирно на мястото и вероятно си мисли. Тишината тогава се прекъсва единствено от мобилния телефон на жената, чийто гласовит часовник бавно и отчетливо съобщава точното време на деня: „Осем и половина... Десетчаса... Дванадесет и двадесет... Един часа.”

В един часа най-сетне първите признаци за наближаването на морето се появяват. Въздухът става влажен, миризмата на водорасли и морска вода прониква през отворените прозорци на купето и ни облъхва обнадеждаващо. „Най-после пристигаме”, - възкликвам аз, прибирайки за пореден път картата на България, която многократно сме вадили, за да проверим местоположението ни. Предполагам, нямаме вяра на машиниста. Както и да е, след само още петнадесет минути, прекарани в очакване, ритмичното трополене на колелата на влака намалява устрема си, докато машината забавя ход. Излизаме на варненската ЖП гара след кратка суетня около разтоварването на багажа, както и помагането на незрящата да се прехвърли от купето на перона. „И сега какво?”, - питам аз. „Нека да отидем да ядем първо, че не се знае колко време няма да имаме възможност после.”, -предлагат Томи и Богдан в хор. Речено – сторено. Намираме една близка закусвалня, където да утолим глада си с три прелюти шкембе чорби, след което отиваме да попитаме някого от минувачите наоколо накъде е автогарата. Един таксиджия любезно ни упътва и, предлагайки да ни закара до мястото, тримата се залавяме за работа да качим раниците си една по една в малкия багажник на таксито. „Накъде сте тръгнали така?”, - пита ни шофьорът. „На плаж, на Карадере.”,- отговаря Боги. „Карадере, хмм...”, - позачуден ни поглежда мъжът. „И с колелата? Доста е далечко. А е и изтощително.”. „В това е тръпката”, -отговарям аз. „ 50 километра неравен терен, с вашия багаж...”, - отново започва таксиджията. „Единият от нас взима автобус до град Бяла, след което чака останалите двама там, докато те пристигнат с колелетата. Освен това той носи техния багаж, за да не им е толкова уморително пътуването. „Добре сте го измислили”,- отговаря захилен таксиджията.

Колкото и странна да им се струва на варненци гледката на трима добре оборудвани туристи, двама от които бутащи колела, и колкото и външният вид на тримата да лъже охотно подвикващите „Hostel,hostel! For You!” , агенти от туристическата сфера, занимаваща се с осигуряване на убежище от летните жеги на чуждестранни и наши индивиди, нищо не може да попречи на плановете ни за едно приятно и безаварийно море. Но не би.
Както сме се разбрали, Томито поема с трите раници към град Бяла, в близост до плажа Карадере с автобус и ни чака там, докато се появим с колелата. Ние пък, минавайки Аспаруховия мост и навлизайки в кратката осем километрова магистрала, започваме нашето сладко-кисело пътешествие към без съмнение доста солената морска вода.

Сладко по една причина. „Тътрейки” се нагоре-надолу по хълмистия терен в темпо двойно по – бавно от планираното, единствената наистина приятна гледка изглежда са неизбежните табели за разстояние, поставяни на всеки междуселски път. И макар, че отначало името Бяла не фигурира върху тях, то задоволителен ориентир стават знаците, посочващи единия от двата най-големи черноморски града – Бургас. „100колометра...95 километра...86...”. „Още само десет!”, - отбелязвам измъчено аз, визирайки крайна точка Бяла.

Една интересна подробност, която после изигра значителна роля в развитието на почивката ни са стадото свине, които виждаме да се щурат на воля по необятните поляни наоколо ни, стадо, което по нищо не личи да има „пастир” или надзирател. Няколкото дузини грамадни животни свободно се наслаждават на искрящото слънце, на изобилната трева и разбира се, на себе си. Забелязвам всякакви разцветки – от чисто бледорозови, през кафеникави, та до такива с мръснобели и черни петна.

Солено, защото, дали поради мързел, или поради недоглеждане, не съм си взел мека седалка за колелото, а и краката ми се чувстват доста изморени, вследствие от продължителните изкачвания по трасето. „Лошото всъщност е...” , - мисля си аз, „ ...че задникът ми ме боли,но реша ли да се изправя и да карам без седалка, осъзнавам че и това просто действие ми е до голяма степен невъзможно.” Налага ни се да спираме през няколко километра за почивка и пой.