Под лъчите на следобедното слънце и в 40 градусовата жега представляваме жалка картинка, пълзящи нагоре по поредния баир, целите потни и изтощени. Тъкмо когато започвам да си мисля, че не може да стане по-зле, ситуацията намира с какво да ме опровергае. В началото на изкачването на посления баир преди Бяла сме, плътните дървета, обгърнали пътя пред нас предвещават защита от лъчите на палещото слънце, когато рояци мушички се появяват от никъде и атакуват всяка непокрита част от телата ни. Черни облаци гъмжащи с възбудените гадинки блокират видимостта и като същински камикадзета се врязват в устата, носът и учите ми. Яростно размахвам ръце и се мъча да ги отпъдя, но каузата ми е обречена на провал.

Та, както и да е, след петдесет километра изнурително каране най-сетне виждам морето. Ускоряваме темпото, подпомогнати от благоприятния наклон на пътя и от приятния попътен ветрец. „Ето я Бяла, пристигаме!”. – вика Боги(ха, ха,всъщност първи я видях аз, нали не се съмнявате? No offence, Bogi!) И наистина, в далечината се виждат първите постройки на града. „Ха-ха,”, - смея се аз. „Томито му се изчака чакалото май.”. Всъщност цялата авантюра с колелата ни е отнела ни повече, ни по - малко от 4 часа. „КОЕТО Е ДВОЙНО ПОВЕЧЕ ОТ ОЧАКВАНОТО!”, - мисли си ядосано Томи, докато вече трети час ни чака на автогарата в Бяла, неспособен да мръдне наникъде, държейки под око трите поверени му големи и тежки раници,представляващи нашия багаж. Препичайки се озадачено под жаркото слънце, Томи отвреме на време се обажда на двамата си спътници, за да разбере ”...колко още, аджеба, ще трябва да ги чакам, за да си довлекат задниците до тук?!”.Определено му доскучава доста. На моменти.

В крайна сметка, след като отново се събираме тримата, някъде към 17:00 часа, на дневен ред изниква въпросът за храната. Не сме си взели никаква от Пловдив, съответно, натоварени и мъкнещи колела, се отправяме към пазарната зона на град Бяла. Каквото излиза след това, е следното: Аз, натъпкал няколко хляба и две доста големи тарелки кебапчета в малката си раница, закачена на едната дръжка на колелото ми, а на другата виси една пет литрова туба вода, в чието наличие(на водата) на плажа не сме убедени. Горе-долу се опитвам да балансирам, което се получава успешно единствено благодарение на уравновесеното тегло на двата товара. На гърба си имам основна раница, в която не съм сложил нищо купено, поради простата причина, че тя вече се е издула до пръсване с оборудване за колелото ми - резервни гуми, отверки, лепенки и лепило, спрей-смазка, крачна помпа, шишета вода, фотоапарат. За сметка на това от дясната ми страна, закачена на едната презрамка, виси торба с пъпеш – сутрешната ни закуска.

Боги не изглежда толкова зле. Прибутва колелото си по нанагорнището на път за плажа, докато от двете страни на возилото му се клатят една доста обемиста торба с покупки и неговата втора раница. Нетърпелив е да стигнем до морето, поради цялостната ни умора от пътуването до тук.

Томито се оказва най – нетърпеливият обаче. Дали заради десетлитровата туба, която е сграбчил в едната си ръка и също толкова тежката раница на гърба му, или заради обилното количество пот, вече напоило дрехите му, Томито изглежда най-неприятно изненадан, когато всички ние откриваме, че ни очакват още пет километра ходене пеша, и то през хълмиста местност.

Изкачили сме се на най-високата точка от пътя Бяла – Карадере, след което се редуват спускания и изкачвания, впоследствие стигащи до морето. Часът е седем и навън започва да се смрачава. Все пак, надеждата, че няма да се наложи да разпъваме палатката(петместна), която никой никога не е разпъвал преди това по тъмно, не ни напуска. За късмет на Томито, коли минават по каменистия път и една от тях спира, очевидно за да предложи помощ. И така, Томито сяда на задната седалка, двете туби с вода плюс торбата с провизии се слагат в багажника и колата – спасение потегля.

И тук отново оставяме Томито да седи в неведение кога го настигаме. Оказва се, че обхват няма, или е незначително слаб, а и нашия човек не си вдига телефона. Изправен пред перспективата да ни чака още два часа, когато Томито стига наплажа се просва на пясъка и отваря едната от бирите в запаса, жаден за отмора след дългото пътуване. През това време, докато ние се тътрим с колелата, няколко неща се случват. Поради глупост от моя страна, съм възседнал колелото си и пердаша по стръмния склон, а малката ми раница е закачена за лявата дръжкана возилото. Предната му гума започва да отнася сериозни удари и целият аз предприемам опасно криволичене по нанадолнището. Неспособен да си възвърна управлението, с отчетливо „БУХ!” , се сгромолясвам на прашната земя. Боги сезалива от смях, при което не ми остава нищо друго, освен да се присъединя към веселбата. Торбата с пъпеша се е скъсала, оставяйки съдържанито и да се търкулне на няколко педи по – надолу по стръмнината. За наше щастие обаче, все още имаме закуска. След този нелеп инцидент, решавам да измисля по-безопасно място за раницата си, а пъпешът му намираме такова някъде в основните ни „складове”. Докато се препираме за избора на убежище от падания на чупливия ни багаж, неусетно слизаме до мястото, служещо за паркинг, от което се открива гледка към морето и към плажа, който е тъкмо отвъд зоната за коли. Виждайки морето, с радостни викове „ Еее, мамка му,време беше!” , - продължаваме удоволетворени към целта.

Тъй като вече се мръква, девет часа е, вадим фенерите и започваме да разпъваме палатката. Или по – точно започваме да разбираме, че не знаем как да я разпънем. Малкото хора, насядали край свойте лагери отвреме на време обръщат глави и ни гледат с почуда. В 22:45 най-сетне палатката е опъната, фенерите са свалени от главите ни и Томито дава предложение за нощно плуване. Дали заради тъмнината наоколо, или поради факта, че не мога да плувам, това му хрумване не ми е по сърце. Боги обаче смята идеята за страшно готина и не след дълго виждам два силуета бавно да пълзят към водата. Разтварям двойката столове(тях ги носи Богдан, поради неговата прищявка, че иска нещо, на което да седи.), които спокойно могат да служат и за кресла, и се отпускам замислен, но в приятно настроение в единия оттях. „Все пак, успели сме!”, - мисля си - „още миналата година сме говорили затова, а ето ни сега тук, без родители, и най-важното, без някакъв план за развитието на почивката ни, освен тя да бъде готина, шантава, и леко нелепа.”.

Гледайки звездите с полуотворени очи, усещам две фигури да излизат от морето в студената нощ. „Бррр... то бая хладно било!...”, - казва Боги, обгръщайки тялото си сръце, в неуверен опит да се стопли, заприличал на гигантски кльощав таралеж, настръхнал от горе до долу. Затова пък Томито няма такива проблеми: „Що бе Боги, доста приятно си е! Тя водата е топла!”. И докато се обясняваме дали водата наистина е топла, или въздухът просто е студен, тримата сядаме един до друг, кой на столове, кой на земята, постиламе хавлии и пием бира под тихите звуци на Черно Фередже, долитащи от проснатия на пясъка касетофон. Плясъкът на вълните, заедно с гледката на необятното море, допълват картината на пълна идилия. След известно време, получили предложение да се присъединим към съседната на нас компания къмпингуващи( „Кво стаа пичове, как е вечерта? Виждам, готина музичка слушате, ялате после да си полафим нещо?”) въпреки всичко решаваме, че вълненията за днес ни стигат и че ще е по - добре като за първа вечер да се наспим хубаво, в името на трезвия разсъдък на другия ден. Събираме си партакешите от мястото, довлачваме ги малко по-навътре в плажната ивица, където сме установили нашия дом за следващите шест дни. Мушваме се в палатката,в спалните ни чували, и уморени си казваме „ Ай, до утре!” . Ала никой не се и сеща, че в бързината да изпитаме насладите от първия ни ден на морето, сме забравили всичкия си останал багаж извън укритието на синята палатка.

Голяма грешка.

Тих, но упорит звук ме кара да открехна предпазливо затворените си очи. Премреженият ми поглед бавно се плъзва по тъмните силуети на предметите около мен, спирайки се на някакъв часовник. Смътно осъзнавам, че сега не е времето за ставане. 04:30ч. Оглеждам се наоколо и бързо си спомням къде съм. В прохладната нощна тишина единствено ниският гърлен шум, долитащ някъде от към морето, дразни ушите ми. Поглеждам настрани и забелязвам Томито, който също като мен лежи леко приповдигнат на лакти и се ослушва, въртейки глава в недоумение и търсейки с очи източника на шума.Тънкият плат, служещ за врата на убежището ни ни пречи да видим какво става навън, затова Томито се изправя, доколкото му позволява ниският таван, и намусено започва да вдига ципа на входа. Странният шум тъкмо престава, когато сънливата глава на Томито се подава в тъмнината. Това, което следва бързо кара и трима ни да дойдем на себе си. „Майка ви да и*а... майка му стара, кво става,е*аси!!?“

Томата изведнъж нахлува обратно в палатката, а по изопнатото му от напрежение лице се чете гняв и изненада. „Прасета! Вън! Ядът от храната!“ И с рязко движение отхвърля закриващото входа на палатката парче плат, стискайки в едната си ръка брадвичката за дърва, която предвидливо държи до себе си през нощта. С яростен вик, досущ като подивял примат в атака, облечен само по боксерки и целият настръхнал от гняв, Томито се втурва след грухтящия враг. Размахвайки оръжие наляво и надясно в опит да съсече неприятеля, нашият приятел предизвиква вниманието на няколко други палаткуващи, които се събуждат от шума и подават глави от палатките си. Макар и превъзхождащи по численост самотната фигура на Томито, свинете все пак регистрират острието на брадвичката, блестящо на светлината от фенера ми, но не се трогват особено, като с примирение напускат бойното поле.