Нощта винаги беше трудна за нея. Всякакви мисли се струпваха на главата й. Нещо й тежеше. Силно. Толкова силно, че не издържаше на напрежението и сълзите бавно размазваха спиралата. Прехапваше устни до болка, за да спре да плаче, защото сълзите я задавяха. Тя знаеше, че заместват думите, които не можеше да изрече.
Няколко минути по-късно почистваше черните следи по лицето и заспиваше с надеждата, че утрешния ден ще й донесе усмивки. Така и ставаше. Сутрин, щом отвореше очи, усмивката беше на лицето й, сякаш нищо не се бе случило.
И така... Всички я познаваха като весела и усмихната. Всъщност тя беше от онези силните момичета, които плачат сами късно вечерта, а на сутринта, горди с това, което са, нежно се усмихваха....