И по - добре съм била.
И по - добре мога да бъда.
Имам си сега една тъжна дупка, под морското равнище,
в която си стоя и ми е най - комфортно.
Пълна е с безразличие, апатия, самота, тишина, много тишина, мисли и сълзи.
Пълна е с много безчувствие, но всъщност е пълна с липси.
Там загубих усмивката си и я замених с фалшива.
Загубих самоувереност. Станах слаба.
В тъмнината не се виждат сълзите в очите ми.
Сама съм там.
Слаба съм. Но само там.
Временно.
Надявам се да е за кратко.
Не е моето любимо място, но се отбивам там понякога.
Не бях я посещавала от много време.
Избягвам я и тя ме избягва, докато не се намерихме.
Сривам се в нея. Изживявам я.
Изтупвам се.
Изправям се и излизам.
Излизам с надежда, много по-силна, самоуверена, с истинска усмивка, блестящи от щастие очи и сияеща, слънчева.
Винаги й се изплъзвам и не се връщам там дълго.

Сега съм в нея, но ще я изживея,
преживея сигурна съм.
Просто понякога ми е хубаво и в нея, но за малко.