Когато човек, много силно желае нещо и се стреми към постигането му ... с цената на всичко с лична саможертва и себеотрицание стремглаво се впуска срещу всичко по пътя му към целта, която си е поставил..... в крайна сметка след много много време не получава това за което е хвърлял години на ред труда, емоцията и времето си .... просто се отказва ..... свиква с това, че даденото нещо (в случая нормална връзка) просто го няма и не може да бъде постигнато ..... примирява се с факта, някак си е привикнал на липсата му и вече му е все там ... Много ми е напрегнато напоследък, може би и за това не мога да си подредя правилно мислите за да ви ги предам и да ме разберете какво ми е в главата, но борих се много дълго време за човек, не постигнах нищо или дори и най-малкото постижение от моя страна бе, подминавано и смачквано .... е не ми остана сила да продължа, казвам си това беше от мен .... А отсреща пак получавам студено равнодушие и неразбиране, правя добро - не се оценява, не правя нищо - същото, какво е това , на какъв човек попаднах, толкова много ли исках, та не можах да постигна нормална връзка, повече не съм целял. И ето след толкова години дойде ден в който любящото момче което не го спираше равнодушието на отсрешната страна, се измори, писна му, вече и на него му е равнодушно и безразлично какво ще стане. Вече не го бърка дали ще му тръшкат слушалката или ще го нагрубяват... Без значение е ... В миг всичко угасна и то не по моя вина, сега е тихо и спокойно, не мисля как да направя добро, не се страхувам, че пак няма да бъда оценен. Мисля, че твърде дълго се отдадох на тази "връзка", все едно тичах към мираж, и все не го достигах, е край вече. Не знам дали търся съвет, не съм описал конкретно проблем, ще се радвам ако някой все пак прочете темата и драсне нещо.