Ще си кажете - типичната тема за връзка м/у двама души, които се намират надалеч един от друг. Но не прибързвайте със заключенията. В началото не изглеждаше толкова трудно, но напоследък осъзнавам, че наистина липсата се усеща. Това лято се запознахме и бяхме неразделни цели две седмици, възползвахме се от времето, което прекарахме заедно, за да се изясним какво изпитваме един към друг. И тъкмо когато поставихме основите се наложи да се прибера в родния си град, като се разбрахме, че следващия месец ще се видим отново. Така и стана. Отидох при него и прекарахме най-хубавата седмица само двамата. Чувствата ни се засилиха още повече за това време. За мен беше истинско щастие, но дойде моментът, в който трябваше да замина да уча в друг град и се озовахме на 500 километра далеч. Всеки ден си общуваме чрез средствата на съвременната комуникация, избягваме да говорим за това колко е болезнено да не се виждаме, ако стане въпрос сменяме темата, за да не се натоварваме взаимно. Всъщност си говорим за съвсем обикновени неща, повечето пъти обръщаме всичко на майтап и ни е забавно. Но в момента, в който му затворя телефона или изляза от чата, сърцето ми се къса на хиляди парченца. Няма как да се виждаме често при такова разстояние, а и аз уча, той си има работа и не може да я остави - знаете с какви бързи темпове се развива живота и как ангажиментите изместват свободното време. Още като си говорихме отначало знаехме, че ще е непосилно тежко, но си казахме, че сме достатъчно големи да поемем този риск и да се справим. Все повече почвам да се замислям обаче, дали бихме могли да издържим няколко години по този начин, опасявам се, че би могло да му писне, все пак колко хора избират трудния път? Колкото и да се лъжем повечето гледат лесното и достъпното и не си правят дори усилието да опитат нещо, което ще ги натовари в известна степен... Изпитвам частичен страх, да не би да се откаже от мен, въпреки че държим един на друг. Споделете мнения по въпроса.