Cyzii : Здравейте! Прегледах историите и прочетох много от тези, подобни на моята, на всеки бих дала съвета- „За любовта граници няма“', но ето, че идва моя ред а що се отнася до лична история сама на себе си съвет вече не мога да дам. Ето защо Ви пиша тази история. Приемам всякакви мнения позитивни, негативни...никого няма да критикувам. Започвам от самото начало:

Аз съм на 23г, ПОЧТИ 24Г. Когато бях на 20г. се запознах с мъж, който бе с осем години по- голям от мен. Влюбихме се и заживяхме заедно. Постепенно обаче започнаха и нашите проблеми.

Проблеми в ежедневието, проблеми които те карат да не се чувстваш пълноценна жена, постоянни скандали. За родителите ми той беше перфектния мъж с който мога да бъда. Разбира се, че пред тях той се държеше по един начин, а когато сме само двамата по коренно различен. Така година и половина.

С минаване на времето връзката избледняваше а моите чувства изстиваха все повече и повече. Започнахме да се караме постоянно и тази връзка ме отвращаваше. Не бях щастлива. Постоянно плачех. Родителите ми обаче бяха щастливи, че съм с него и искаха да съм с него.

По това време работата ми беше комуникативна. Срещах нови хора и преговарях с тях. Един ден се появи и той. Мъж, изглеждащ много добре физически, който ме привлече, без дори да се познаваме.

С течение на времето започна да се появява все по- често. Личеше си, че и той ме харесва. Започна да ме ухажва и тайно да ми изпраща цветя и малки подаръчета. Стана така, че прекратих връзката си и се прибрах при своите родители.

Започнах да излизам с новопоявилия се мъж. Той е джентълмен, който знае как да накара една жена да се чувства наистина истинска жена. Вниманието му беше много голямо, обноските му- на ниво. Мъж мечта за мен- но от турски произход, на 40г. Мислих си, че е временно увлечение и за двамата, но ми беше много хубаво. Чувствах се страхотно.

Отношенията ни се задълбочиха. Започвах да си давам сметка, че моите родители никога няма да го приемат като мой приятел, да не говорим за повече. Колкото повече се задълбочаваше тази връзка, толкова повече угризения изпитвах към са мата себе си. Когато се срещнех с него забравях за всичко и всяко различие между нас. За него също беше тъка, въпреки, че не ми го е казвал, съм сигурна, че е осъзнавал разликата в годините и се е замислял до какви последствия може да доведе тя. Това което не го притесняваше беше, че аз съм българка, а той турчин.

Аз пък обратното- не ме интересуваше голямата разлика в годините. Те не му личат. Той е младолик, красив и забавен мъж. Но само при мисълта, че ще разочаровам родителите си, че имам връзка с турчин се сломявах. Той започна да ми говори за брак, семейство, дете и т.н. На него му беше време, но на мене не. Започнах да му обяснявам, че в нас има много различия, като разбира се му намеквах, че истинския проблем е родствеността, не възрастта, но той не го приемаше.

Обяснявах му, че родителите ми ще бъдат голяма пречка в нашата връзка. Него не го интересуваше нищо, искаше само да сме заедно. Един ден си дадох сметка, че тази връзка не може да доведе до нищо хубаво.

Мислех си, че родителите ми и роднините ми като цяло ще се разочароват от мен, заради тази връзка и я прекратих. Това беше най- болезнената раздяла в моя живот. Много го обичах, както и той мене. Обаждаше ми се всеки ден и плачеше по телефона. Казваше, че всичко ще приеме, дори ще се откаже от мисълта за семейство, защото си мислеше, че съм го оставила заради желанието му за семейство, само и само да се върна обратно при него. Аз обаче бях твърдо решила да прекратя тази шест месечна връзка.

Обажданията му разбира се не преставаха,както не се променяха и чувствата ми към него. Бях много нещастна. Той беше най- хубавото нещо в моя живот, най- красивата връзка, най- истинския мъж. Един ден обаче той решил, да отиде на местоработата на баща ми и да му признае чувствата си. Казал му, че е турчин, че ще се откаже от името си и ще си върне Българското, само да сме заедно.

Баща ми разбира се му отвърнал с думите, че ако аз го обичам и искам да съм с него няма нищо против нашата връзка. Разбира се, когато се прибра в нас, ми показа ясно неприязанта си към всички турци и най- вече към него. Каза ми, че съм го разочаровала, че съм постъпила много зле щом съм започнала тази връзка.

Дори ме нападна, че съм оставила бившия си приятел заради един турчин. Каза в никакъв случай да не се връщам обратно при него. Разбира се аз го послушах. Месеците си минаваха, мъжа който обичах не преставаше да ми звъни и изпраща съобщения. Както моята любов не преставаше- дори напротив. Минаха около шест месеца по този начин. Тъгата ми беше много голяма и не издържах. Върнах се отново при него.

Започнахме пак да се виждаме. Сега сме много щастливи, много влюбени един в друг. Той е мъжа, който ме привлича във всяко едно отношение и с него не ми липсва нищо- нито любов, нито внимание, нито пари. През времето, когато не бяхме заедно си дадох сметка, че не винаги това което ще направи щастливи и доволни родителите ни прави доволни и щастливи нас, както и че всеки един от нас сам си гради живота за напред. Сега вече мисля, че съм готова да заживея с него, защото знам че ще бъда щастлива, разбира се това не може да бъде в моя роден град, нито в неговия, който е на 20- тина километра от моя. Поради тази причина взехме решение да живеем в Германия. Той вече е там а аз съм все още с родителите си. До броени дни ще съм при него и знам, че ще бъда много щастлива.

Обичам го много, обича ме и той. Единственото съмнение, което е и въпроса ми към вас е как да убедя родителите си, че наистина съм щастлива с него. Как да направя тъка, че те да не се намесят в нашата връзка отново. Не искам да ги разочаровам, а просто да бъдат щастливи и горди с мен, а не някой ден като разберат, че съм с него отново, да ги е срам от мен.

Единствената подкрепа която имам е неговата и тази на няколко мои истински приятелки. Ще се радвам хората, които са в подобно положение да кажат как са се справили с тази ситуация. Благодаря Ви.