Най-голямото изпитание е да се решиш, че категорично ще ги откажеш.


Смятах да ти спестя досадното "My story", но по някаква причина се чувствам длъжен да разкажа.

Моята повратна точка беше една пневмония. Боледуването не беше много сериозно, дори не висях в болницата, вкъщи се лекувах. Понеже ми беше гадно да пуша в този момент, 2-3 дена останах без цигари. Тогава отидох до докторката и ме прати на снимка. Направих снимката, върнах се в кабинета и седнахме с майка ми, че и тя беше с мен, на едно диванче. Докторката загледа снимката, гледа, гледа, въздъхна и попита:
–Вие ли сте майката?
–Да.
–Да знам с кого да говоря....
Помълча няколко секунди и допълни:
–Ами има пневмония.
Може би беше глупаво, но за миг си помислих, че ще каже рак. Съдейки по дългата, дълбока въздишка на майка ми и насълзените й очи, явно и тя си беше помислила същото.

Направих си няколко извода случката. Първият е, че явно понякога се паникьосвам като малко момиченце, колкото и да си мисля, че ми е далечно такова поведение. По-важният обаче е, че дори диагноза рак да означава, че съм изтеглил хуя от чувала с путките, не бях готов да го чуя. Мина ми през главата как можеше да се сбогувам със следване, работа, семейство, деца, приятели. В най-добрия случай щях да съм от онези хорица, които се опитват на тъгъдък да преживеят 1000 преживявания за оставащата годината-две и изнасят мотивационни речи как хората не сме роби на времето. После ми мина през главата, че освен, че можеше да гушна букета, вероятно щях да сваля първо двайсетина кила докато стана кожа и кости; щеше да се появи една болка в гърдите, постоянна и досадна колкото глада за никотин; в един момент сигурно нямаше да мога отида до тоалетната без чужда помощ и накрая щеше да се наложи да си затворя очите за последно пред майка, баби, дядовци, братовчеди, приятели, познати, непознати. Накрая можеше тези хора да се наложи да ми натикат погрознялото и съсухрено тяло в почвата, да се питат справедливо ли е, кой е виновен и да премълчават пороците ми, щото за мъртвите или лошо, или нищо.


Трябва да съм много глупав, за да си набивам такива филми в главата на 20 годишна възраст. Но според мен е още по-глупаво, като спра да се тормозя с подобни мисли, да си набутам пак цигара в устата. Щото, ако трябва да сме честни, причините да пушим са не по-малко абсурдни филми.



Толкова за категориността. Тя е ключова, защото точно тя те спира да не запалиш "само една". Но има и няколко практични номерца, които ми бяха полезни. Първото е, че като ти се допуши много и пририташ, обикновено гладът трае няколко минути и после минава; просто времето ти се струва безкрайно в този момент. Можеш да си засечеш с часовник, ако искаш. Второто е, че липсата на видима промяна при отказа на цигарите демотивира, но ей такива напомняния може да ти повдигнат духа: http://whyquit.com/whyquit/a_benefits_time_table.html Третото е, че най-лесно заместих навика с ядене и висене пред компютър. Четвъртото е, че намалените разходи се отразяват добре на джоба и с тия пари можеш да се поглезиш достатъчно, че да си успокоиш нервите.


ПС: Като бях пушач ми беше много досадно да ми пеят на главата как трябва да спра и какви ядове мога да си навлека. По тая причина се чудех дали изобщо да напиша коментара. Нямам намерение да променям мнението на който и да било насила.