Отново, отново, отново и отново.... Хората просто ми писват. Стават ми досадни. Всяка следваща я оприличавам на една по-специална и винаги виждам колко са различни. Опитвам се да накарам ума ми да не губи интерес, но не става. Дали защото съм начетен, дали защото очевидно съм роден психолог, съдя от факта, че доста лесно опознавам хората, но винаги се случва едно и също - получавам момичето, което искам и не след дълго губя всякакъв интерес към нея. Заради подобни истории се разочаровам от способността на хората да бъдат различни. През всичките ми връзки, а те не са били никак малко (не го казвам да се хваля, а за да се опитам да докажа теорията ми), всички момичета са били донякъде еднакви. Винаги съм си избирал хубави момичета, но явно красотата не може да "засити" нищо друго, освен окото ми...е и някои други части. Не казвам, че ги избирам само по красота, защото в обществото, в което се намирам, най-елитната специалност на голям български ВУЗ, не смятам, че са случайни хора. Но явно порокът на не-четенето на литературни произведения ги прави емоционално и морално бедни. Това ме убива. От тук в моето съзнание се пораждат няколко въпроса:
Защо някой би се влюбил в човек, който не може да го обогати по никакъв начин?
Ако изхождаме от горното дали любовта наистина съществува или просто се самозалъгваме, защото искаме да правим секс с даден индивид повече от веднъж?
Според мен обаче, можем да приемем всеки човек като кутийка кибрит. Колкото повече време прекарваме с него, толкова повече кибритени клечки добавяме към кутийката. Всяка кибритена клечица е емоция и на базата на това дали повечето т.н. "клечици" са с положителен или отрицателен знак, ние определяме мнението си и начина, по който се чувстваме спрямо даден човек. Но аз се чудя дали любовта не е погрешно позната привързаност, донякъде примесена с уважение и доверие и разбира се плътско желание.

Целта на темата ми не е да търся съвет, а по-скоро да се опитаме да отговорим на двата въпроса, които аз постоянно си задавам.