Разни...

[Lilanda]

Йеп. Или ъп. Както решите.

Моментните сривове sucks. Понякога просто имаш нужда да се отърсиш от всичко, да спреш да мислиш...and just relax. Ндам.

Продължаваме с разхвърляните мисли...Или пък може би започваме. Хубаво е да знаеш, че има кой да ти помогне в труден момент, още повече пък като този 'кой' не е един човек. Момента, в който осъзнаеш какви съкровища имаш. И това без дори да го има трудният момент. В същото време видях как някои хора просто не са способни да ти помогнат дори и в труден момент. Как биха казали "Оправяй се сама, аз съм до тук." без дори да им дреме. Интересното в случая е как знаейки, че този човек е от вторите аз му се доверих...
Спомени. Сякаш беше вчера денят, в който седях на най-задния чин по история в несебърското даскало, мятах бележки до първия и говорех с адашката за Първата световна война. За последното и сама не си повярвах. Интересното е, че винаги съм харесвала историята, никога не съм учила по нея и въпреки това винаги съм си знаела нещата. Йеп. Лайк ъ бос.
Ударило ме е на носталгия. Не че не помня всички интриги и обиди по онова време, но просто ми липсва. Липсва ми класа, липсва ми сградата, липсват ми 'плаките' /на бас, че никой от вас не знае какво имам предвид с думата "плаки"../. I just miss 'em at all.
Изниква ми в ума рожденият ми ден преди 3 години-27 декември 2010. Бях събрала в нас няколко човека, доста голяма част, от които от класа ми. Бяхме на горния етаж, мама беше направила сума ти сандвичи, салати и т.н., и т.н. и ние се надяждахме. Е, не буквално. Бяхме направили къщата кочина. Бях разочарована от факта, че всички искаха да се слуша музика, която аз не харесвам. Бях ядосана. След като всички си отидоха аз се разплаках на рамото на дядо ми, че бяха дошли само, за да се наядат и да развършеят, а не заради мен. Тогава той ми беше казал нещо, което помня и до днес: "В живота никой не прави нищо, защото иска ти да си добре. Всеки търси своята изгода. Важното е ти сама да направиш, така че да ти е добре". Тогава обаче не спомена, че един ден ще намеря човек, който да дава всичко от себе си само и само аз да съм добре. Днес, почти 3 години по-късно аз съм открила този един човек, но и съм осъзнала, че освен него хората, които биха направили каквото и да е, за да ми помогнат/угодят се броят на пръсти и те са част от моето семейство.
Снощи осъзнах още нещо-имам всичко, от което имам нужда и въпреки това искам неща, които точно в момента няма как да получа. Някои хора имат в пъти повече възможности от мен и моето семейство и въпреки това нямат това, което аз имам, а аз се оплаквам.
Извод от този пост: Лино, спри да мрънкаш.

П.С.:Щастливо ми е. Мда..