Демоните продължават да ме ядат малко по малко и не дават покой на изтормозеното ми съществувание. Ако имаха физически образ и структура бих рязал парче по парче от тях докато седим на една маса обвита в романтична светлина. Дали нещата вече прерастват във физическа болка? Дори не мога да съм сигурен дали мозъка ми осъзнава разликата между тяло и ум. Организма ми си прави брутални ебавки с шибаното ми Аз... има една глуха болка, която се прехвърля от далака в черния дроб, от ляво средно рамо в диафрагма, от квадрицепс в ходило така както кухия патрон преминава в тялото на нещастната жертва. Разликата е че мъчението при мен ще е много по-дълго и разрушаващо. Най-странното е че сърцето не иска да ме отпусне... боли мамка му шибана и то особено много когато дишам. Кой си ти че да ми казваш колко дълбоко и кога да дишам, а? Кой ти дава правото да ме тормозиш така бе, копеле долно? За наказание следващия цикъл ще ти го направя по-тежък и по-дълъг. А сега ще драсна една черта за да те видя колко струваш (: След 1 час имам среща и ще гледам всички терори да си ги скрия добре, за да изглеждам нормално и щастлив. Писна ми да нося този костюм, но няма как - не трябва да се показва слабост.