02:07 сутринта е. Докато чакам да дойде време за срещата ми се сетих, че от доста време не съм писал в дневника.
Чувствам се смазан и неадекватен, примесено с известна доза апатичност. Живота е странен и долен... тъкмо си мислех, че имам шанс за нормално бъдеще и кариера, пък то взе че се изпари заедно с трудовия ми стаж във вече бившата ми фирма. Носталгично ми е за колегите, офиса, бюрото и даже за тъпото човече, което ми подари счетоводителката. Обзеха ме още по-тъмни и натрапчиви мисли, които дори не се опитвам да спра. Отдал съм им се и не мисля да предприемам действия срещу тях. Когато умре надеждата, значи окончателно е приключило всичко в дадената област. От една страна се страхувам да не се превърна в подобие на демоните, които вече не слагам на каишка, но от друга страна се радвам, че вече няма какво да ме спира и да ме кара да се колебая. Ще балансирам между двата свята, като само от единия ще извличам дивиденти, а чрез другия ще поддържам нормалния си разум и контакти. Гъвкавост и баланс му е майката. Ако не успяваш да го правиш значи шансовете ти да успееш в живота намалят наполовина. Двата свята са като деня и нощта - през деня всичко си е нормално и поддържаш нормалните човешки взаимоотношения, а през нощта идва света в който малко хора оцеляват (пък било то психически или физически). Часът е 2:29 и ще отида да хапна малко.
сега е 3:14 и трябва да тръгвам... за сега приключих с писането