Когато ми се събере малко в повечко обичам да си изливам душата тук. Нормално... все пак ако някой нормален човек чуе тези думи на живо и погледне човека срещу себе си (мен) - би ме помислил за тотално изперкал или тегаво психо. Дойде новата година, но нищо ново под луната... в малките часове на 31 декември тръгваме с Дългия да се прибираме към квартала, че ходихме да свършим една работа и се отбихме да си вземем по един дюнер, че бяхме изгладнели като диви зверове. Взехме ги и тръгнахме към спирката на автобусите за да ядем скрити от пронизващия и леден вятър. Стигнахме на спирката, погледнах си часа и беше 01:43 и започнахме да ядем докато си говорим за шибания живот, а аз усещах чуждо присъствие през цялото време, но реших че си въобразявам и продължих да ям. По едно време инстинкта надделя и започнах да се оглеждам и гледката не породи никаква емоция в мен... видях един клет бездомник сгушен в ембрионна поза върху металната пейка в ъгъла на няколко метра от нас, но без да издава нито звук. Нито имаше одеяло, нито шапка, а навън беше -15 градуса. Човека ни е слушал как си говорим за пари и тежък живот, а той е без дом и вероятно без семейство. Казах на Дългия да ми даде всичките си дребни, аз също извадих колкото имах и събрахме към 6-7лв. Искаше ми се да дадем повече, но в нас имаше само по педесятки и стотици, а някак си не ми се даваха толкова много за човека. Приближих се към него, а той доста се уплаши. Може би защото бях с яке камуфлаж и черни панталони напъхани в същия цвят кубинки или просто е свикнал да го бият дребните душици по улицата. Казах му "спокойно, нищо няма да ти направя", а той не каза нито дума. "Искам да ти дам малко пари", и той извади голата си ръка изпод тънкото си яке и му ги подадох. Може да ги е дал за алкохол, лепило или кафево, но на мен не ми пука защото това е отражението на действителноста. В чалгата (93.52% от популацията на България) не се слуша за мизерия, бедност и нещастие, а се пее за лукс, екзотични дестинации и поршета. По новините няма да съобщят за детето умряло от глад, а ще кажат как стандарта ни се вдига понеже управниците на държавата си вършат перфектно работата. Всички са страхливци и никой няма да говори за реалността, защото ще стане неудобен и обикновено му се случват лоши неща като инциденти, било то и фатални. Затова се получава явлението "аз съм най-добрата (добрия) и всички са ми под нивото", докато прави свирки в тоалетната за една черта бело (моли авечетата да му платят сметката, понеже мама и тати не са му дали пари). Ядосан съм на държавата, макар че я обичам със всичките й недостатъци. Много мат'рял изхвърча за тая нова година и не бях мигвал към 3 дена. Доста напрегната нова година бих казал... телефона ми звънеше докато бях на вечеря с майка ми, и после пак продължаваше да звъни докато бях на вечеря с баща ми. Важното е че успях да си свърша работата и всички да са доволни. Започнах на 6-ти лекциите и пак се продрусах... от сутринта започвах да чертая линиите и продължавах през целия ден. Учех, пишех, внимавах в час, тук-таме някоя закачка и така минаваха часовете. Чувствах се като боклук, защото всички жени от моята група си имат приятели, но въпреки това не им пречеше да ми се натискат. Как подяволите да имаш вяра в някоя, а? Няма как. А може би аз съм кривия? Може би обкръжението ми е съставено само от боклуци? Може би привличам само такива? Или всички са с мисленето "каквото стане в Студентски град си остава в Студентски град". Въпросите ми просто нямат край. Явно ще си обичам залата, стероидите и наркотиците до края на живота ми. На 1ви февруари правим годишнина с моята любовница - фитнеса. Ще й отделя специално внимание и ще се погрижа старателно за нея няколко часа. Никога до сега не ме е предавала, никога не сме се карали и никога не ми е правила проблем, когато съм бил с жена ми (парите) и не съм имал време да я посетя. От 3 седмици не съм спал повече от 4 часа на вечер и вече се чувствам като развалина. Хубавото е че вече приключиха очните и ще се успокоя малко. Много тежко ми беше последната седмица, а и смъртта на един приятел от детство направо ме срина. Почивай в мир Монка, рано или късно ще се видим пак. "Може и да сме грешници, но поне се опитваме да направим нещо. Може и да сме се объркали, обаче и ние като другите живеем в бедността. Ние поне се опитваме да се измъкнем, а някои нямаха тоя шанс." - цитат от едни Хора. Чудя се какво ли е на майка му в този момент? Как се справя тая жена с факта, че единственото й дете вече го няма? Как ще продължи да живее, като вече няма никой до себе си? Мисля да отида и да си предам съболезнованията, но сигурно няма да иска да ме види... Не си бях позволявал такова нещо, но отидох в едно кафе с хаусче и започнах да си чертая на масата докато всички ме гледаха. Поръчах си клуб сандвичи с пържени картофки, някаква торта по избор на сервитьорката и сокче от банан. Със всяка хапка удрях и по една черта, със всяка глътка удрях по две. После нарисувах едно усмихнато човече с тяло, ръце и крака от бял прах и го оставих на масата за Бахар. Накрая ме удари депресията и започнах да мисля за живота ми колко е преебан и празен. Опитах да пусна поне една сълза, но така и не стана... спомних си как давах на Монката да ми решава контролното по математика и винаги изкарвах добри оценки. Ебаси машината беше... за 40 мин решаваше 2 контролни (моето и неговото) и после изкарвахме и двамата по 5 и 6. Забавни времена бяха като бяхме на 12-13 и бягахме от часовете за да ходим в компютърната зала да играем ЦС или Халф. Хахаха, имаше един от нашия клас, който се опитваше да ни контролира, а ние периодично го дразнехме и бягахме от него, понеже щеше да ни бие. Много забавни моменти сме имали и всичките до един ми минаха през главата. Както Спенс вика "Рано или късно всеки своя гроб намира, лошо е само за този, който няма право да избира". В ужасна реалност се намираме всички, но няма какво да направим. Или се приспособяваш и продължаваш или те поглъща бездната и се рееш в нищото. Може мисълта да ми е накъсана и неразбираема, понеже мозъка ми дава вече на заето...