Преди време и аз бях в твоето положение. Запознах се с едно момче, за което още от самото начало си казах ''ТОЙ е!''. Да, ама не. По принцип съм голям карък в любовта. Чее.. с него бяхме в една компания, срещите ни бяха неизбежни, аз все си казвах ''няма да си признавам, няма нищо да му казвам, ако той иска ще направи нещо''. Намери се човек, който да му каже, че имам симпатии към него, а неговия отговор е бил ''това е очевидно''. Ние се отдалечихме много, чух, че е говорил много неща за мен и все лоши. Аз разбрах много късно за тези негови думи и продължавах да правя крачки, винаги аз бях действащото лице, а от негова страна нищо. След като разбрах му казах, да не съди за книгата по корицата, кой знае, някой ден може да се извъртят нещата. Той започна нова връзка, аз бях сама и чаках да се случи чудо. Надеждата ми си живееше. Той се беше разделил с приятелката си, започнахме пак да се събираме. Аз не издържах и просто му казах ''аз те обичам наистина много, винаги действах първа, но сега ти поставям въпроса-с мен ли си, ще ме обичаш ли или приключваме всичко, не искам да ме лъжеш, не искам да ме мотаеш, помисли си, аз вече съм пас, дали ще си с мен или не оставям последната крачка на теб, аз се изморих''. Оставих го, не се виждахме, не си пишехме, НИЩО. След известно време сам ме потърси, поговорихме си, но аз не склоних, нека малко и той да се измори, нека да ме оцени. И въпреки всичко сега той е с мен, щастлива съм с него, той с мен-също. Понякога просто трябва да бъдем директни, живота е прекалено кратък, няма смисъл да крием чувствата си, дори да бъдем отхвърлени по-добре да сме наясно с всичко. Кажи му го в прав текст, ако мисли, че иска да е с теб нека да бъде, но ако само ще те мотае и ще ти губи времето бий му шута