Защо мозъка на човек/на повечето хора/ е устроен така, че когато нещо не получи/спечели или го загуби/му го отнемат.. той не се отказва при фактите, че вече е ясно, че не може да има дадено нещо/даден човек?
Понякога веднага, а друг път по-късно осъзнаваме какво точно се е случило - че сме загубили нещо, което сме имали или сме си мислили, че притежаваме за даден момент..И тогава ни връхлита болката от загубата и тогава не знаем какво да правим с нашето безсилие. Логично следва да загърбим онова, което ни наранява, което вече е приключило, за да продължим по пътя си, но доста малко хора го правят дефакто. Защо е така?
Всеки човек е склонен да се вкопчва в идеи, хора или преживявания.
Страданието означава да превърнем даден момент в състояние, да се вкопчим в спомена за онова, което оплакваме, за да не спрем да страдаме по него, за да не го забравим, за да не се откажем от него и да не го изпуснем при някаква възможност.
Чудя се на себе си, колко време ми минава в надежда за някой, който ми е показвал, че не иска да общува с мен, но аз все пак си тая надежда, чакам удобен момент, мисля, обмислям как, по какъв начин, кое как да стане..
Не разбирам как и защо ми работи така мозъка и защо не мога, просто не мога при всичките си опити, да забравя този човек.
Ясно ми е, че не съм първия, нито последния човек, който си мисли за това, но ми е интересно да изкажете вашето мнение за този така да го нарека проблем..