“Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена и въпреки всичко даваш газ. Тичаш право към своята гибел с усмивка на уста. С любопитство очакваш кога точно ще гръмне всичко. Любовта е единственото предварително програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и всеки път желае отново.”

Тия дни съм нещо много философски настроена. И тези думи кънтят в ушите ми. Не може да е толкова вярно това просто. Мина толкова много време, всеки нерв в тялото ми е изострен. Не мога да разбера защо съм устроена така. Защо съм такава голяма мазохистка. Хем знам, че няма абсолютно никакъв смисъл, хем просто не мога да си представя да не се чуем днес, примерно. Да ми влезе толкова навътре някой под кожата.. Не мога да го проумея, не съм го очаквала. Много съм се размекнала от тая пуста любов. Усещам, че все едно съм "закрепила" щастието си за този човек и ако мръдне малко ще почне да се лее кръв. Грубо казано. А то да имаше поне малко смисъл?! А няма. Няма. Накъде вървя, като и без това път няма.
Пф. Извинете ме.