летаргията ме е обзела напълно. никак, ама никак не ми се излиза, учи, среща с хора, общува. нищо. причерня ми и бях принудена да се поразходя малко. не е истина какви чудеса правят прилепналата пола, небрежната плитка встрани и малко грим за скриване на както казва баба ми 'мъртвежкия' ми вид. егото ми е приповдигнато, ако не кръвното. жалко е, но имам нуждата хората да ми правят комплименти, да ме разбират, да ме уважават, да ме ценят. може би заради това се чувствам толкова самотна. всички са ми твърде чужди.

ъх