Тотално съм леш. Физически се посъвзех, но психически... недей казва. Дано тия 10 дни минат по-бързо, че ще се побъркам. Снощи пак имаше обещания, хах. Дори няма с кой да вържа бас, че пак са били напразни, защото никой няма да си даде труда да ми обещае, че ще се сбъднат. Прокопах всички възможни тунели към най-долните падения, с'а смятам да си впрегна всичкото самосъжаление и погнуса от себе си и да ги насоча към ученето за да се откъсна. Направо... не ми се мисли. Дано поне здравословни проблеми нямам след цялото т'ва фиаско.
Не съм сигурна от кое ме е страх повече. Дали от т'ва, че ще ме послъже за пореден път или от т'ва, че ще се изпълни думите и аз ще видя нещата съвършено ясни. 'Щото аз обичам да работя, да има посока, в която да се движа. Ако и т'ва отпадне, тогава вече ще стане красиво.