Дядо Добри от десетилетия събира пари за възстановяване на храмове из цяла България. Той не се страхува от студа и от лошо време, не се безпокои, че ще остане гладен, не се сърди на безучастните към делото му люде. Старецът излъчва благост и кроткост. Готов е с усмивка да целуне детска ръчичка, пуснала пара в касичката му, да поговори за бога с всеки минувач, да благодари за подаянието.
Дядо Добри обаче не е просяк. Той не разчита непознати да спасят плътта му, а иска той да спаси душите им. Не може да бъде наречен просяк човек като него, който е забравил нуждите си и събира пари за възвишена мисия, далечна от материалните облаги.
Да дариш за храм означава да дариш за поколенията, за вярата в по-благочестивото бъдеще, за изграждането на човеколюбиви българи. Това разчита, че прави дядо Добри без да търси благодарност и признание.
Той уважава хората и не таи нищо лошо в себе си. Вижда, че светът около него е егоистичен, но не се тюхка безмислено, а оставя следа и дава пример с даренията си. Затова и много хора се прекланят пред него...