Не съм компетентна по въпроса, но ми хрумна нещо по-странично... Въпреки че вече се чувствам достатъчно улегнала за да имам истинска връзка с всички инвестиции в нея, при всеки миниатюрен изглед т'ва да се реализира, се ужасявам до мозъка на костите си и гледам да подпаля джапанките. (Което вероятно е заради кофти материала, с който разполагам вероятно, но не натам са насочени мислите ми...) Приела съм мисълта за споделянето на чувства, емоции, задължения и отговорности, но тооооолкова теоретично. Дотолкова съм свикнала да върша всичко сама (от ходенето на кафе, през домакински задължения, та чак до размествания и преобзавеждания и всичко всичко останало), че ми е мега мъгляво как някой ден ще тря'а да го правя с някого. Да не говорим, че моите няколко месеца моногамност ми се изсраха на метеното (да се разбира разделянето на любов от секс) и доведоха до текущата ми липса на сексуално влечение и станах кат' всичките ми дългогодишно обвързани колежки, на които се подигравах: "как ще лягам с някой нов, кат' съм свикнала с всяка реакция, всяко движение, тялото му и прочее". Тъпичко, да.