Блях, добавям друго, след като прочетох втория ти дълъг пост.

"Тъжно е, когато не можеш да почувстваш красотата на заобикалящият те свят. Тъжно е, когато не изпитваш привързаност. Тъжно е, когато всичко ти е монотонно. Тъжно е, когато не изпитваш и най-малките наченки на вълнение и тръпка, страст. Нищото ме прави нещастна. Чувствам, че животът ми се изплъзва. Изтича на равномерни количества от пръстите ми тоолкова бавно. Всичко е бавно."

Сама можеш да промениш това. Казваш, че е е тъжно; че те измъчва; че не ти харесва, а същевременно разправяш как не искаш да го промениш. Защо? Какво те спира? Какво ти пречи?

Можеш да почувстваш красотата на заобикалящия те свят, ако поискаш. Ти не я чувстваш точно, защото не искаш. Защо се самонаказваш? Защо се самонараняваш?

Животът ти се изплъзва. Ами, догони го, тогава. Била си прекалено малка, за да пратиш родителите си по дяволите. Сега не си. Вземи юздите на живота ти в свои ръце. Управлявай го сама в посоката, която желаеш. Посоката, която те прави щастлива.

Допусни живота да те направи щастлива.