Заточеници
Стихотворението принадлежи на творбите с революционно патриотична тематика. Участието на поета в борбата за освобождение на Македония и Източна Тракия от турското владичаство свързва стихотворението с други творби от този тип – „Хайдушки копнения”, „Хайдушки песни”. Яворов изповядва пред проф.М. Араудов, че „Заточеници” е написано в края на 1901г. по конкретен повод – атентатът в Солун срещу Османската банка и заточаването на 40 българи в Подрумкале, Мала Азия. Съдбата на заточениците се вписва и в друг контекст – различен от патриотичния. Става въпрос за творби като „Арменци”, „Бежанци”, „Евреи”, в които се споделя участта на принудителните изгнаници, на хората, които обстоятелства или съдбовно проклятие пропъждат от родното. Хора, страдащи и обречени, с предопределена трагична съдба.
„Заточеници” е публикувано в сп. „Мисъл” през 1902г. със заглавие „Към Подрумкале”. Първоначалното заглавие издава връзката с конкретното историческо съблитие, но последващото наименование на творбата приема обобщителното „Заточеници” и се откъсва от конкретната случка, „разказвайки” за трагичната участ на всеки, принудително откъснат от свидните родни места.
Творбата е посветена на Тодор Александров, виден ръководител на ВМРО и близък другар на Яворов. Тове посвещение е пряк израз на синовната патриотична отдаденост на поета на македонското дело.
Стихотворението е затрогваща елегия за осъдените на изгнание поборници за свобода. Чувствата на покруса и безнадеждност, които преживяват заточениците в последните мигове на раздяла с родината, са пресъздадени с изключителна психологическа пластичност и емоционална образност. Архетипният мотив за прощаването, познат и от Ботев, е миг на върховно душевно изпитание, на откровение и съкровена изповедност. Драматизмът на „сюжета” е подсилен и от ясно очертаните опозиции: пространствени, темпорални, природни, цветови, етични и психологически. Кораб отнася осъдените към непознати чужди брегове, а те, обърнали взор към родната земя, се сбогуват завинаги с нея. Трогателно и мъчително е това сбогуване, защото борците за национална свобода не са изпълнили докрай своя свещен дълг и защото безвъзвратно ще се отделят от родното.
Цялото стихотворение е построено като обръщение изповед на заточениците към родината. Състои се от пет осемстишни строфи, с конкретна художествено роля и въздействие в цялостната композиция на творбата. В края на всяка строфа последният стих е отделен графично и със своята анафорична краткост звучи като заключителен тъжен акорд: „ вий, родни брегове”, ”сред споменът един”, „край твоя свят олтар”, „на чутния Атон”, „Прощавай, роден край!”.
Майстор на композиционното изграждане и на драматичния психологизъм, поетът започва творбата като пейзажно стихотварение, тръгва от меланхолното настроение на спокойния вечерен морски пейзаж, за да разгърне постепенно в него цяла паритра от тонове, скрити в това настроение. Условно биха могли да се откроят три части: пейзажна, психологическа и действена.
Началните четири стиха на първа строфа очертават спокойна морска картина при залез-слънце, която е изпълнена с меланхолия и копнежност, с мекота и минорно настроение. Тези настроения са породени от свечеряването и отгласа на преминала морска буря. Още тук обаче се усещат драматизъм и напрежение, които се мотивират във второто четиристишие, където се поставя истинската тема на творбата – темата за прощаването с родината: „и чезнете в мъгли далеко/ вий, родни брегове.” Тази тема се пренася и става основна във втора строфа, където спокойният тон постепенно е изместен от напрегнатото предчувствие за безнадеждност и обреченост. Монологът на изгнаниците обосновава драматичното напрежение. В последните мигове на раздяла с родното те изповядват своите съкровени мисли, пориви, чувства. Съзнанието, че никога не ще се завърнат поражда силна сръб и болезнена нежност към отечеството. Раздялата с родината е трагична, защото няма надежда за завръщане, заточениците сякаш са обречени от този миг нататък да преживеят живота си далече от родината, само със спомена за нея. Единствена утеха за обречените е неизличимият образ на родината, конкретизирана чрез точните географски параметри на реките и планините. Реалните очертания на свидния роден край в спомена ще носят смисъл и опора за изгнаниците: ”до гроб зарица”.