Така първите две строфи съсредоточеват лирическата енергия на творбата в елегичната атмосфера на прощаването. Реалното отдалечаване от родните брегове активизира идеалната представа за тях, защото битуването в чуждите и непознати земи ще лиши поборниците от най-съществената им характеристика- националната им принадлежност. И макар художественият текст да не определя заточениците като българи, тяхната национална принадлежност е фиксирана от общата атмосфера, от българските географски реалии, от отношението към родината, от типично българското психологическо чувстване на родината – извън нея, още повече когато е поробена, животът няма смисъл. Това прави „Заточеници” изключително българско стихотворение, пресъздаващо националния ни характер с неговия сантимент към родното, проявяван в мигове на изпитание.
Началната обща морска картина постепенно се стеснява и чрез пейзажа на родината представя по-осезаемо в трета строфа образът на лирическите герои – заточениците. Като смислово ядро на творбата, строфата е разположена не случайно в средата на стихотварението. Първоначалното емоционално състояние на изгнаниците се усложнява и развива. След маркираната обща атмосфера на тъга и безнадеждност тук са характеризирани пряко героите: „рушители на гнет вековен” и „служители на дълг синовен”. Те са ратници за българската свобода, жертва на предателство и над тях тегне присъдата на заточеници. Героите преживяват мъчително не само раздялата с родната и горчивата си човешка участ, но страдат от неизпълнения докрай патриотичен дълг. Заточениците са представени не в момент на подвиг и борба, а в момент на страдание – раздяла. Така се откроява очетлива богатството на техния вътрешен живот, на психологическото и човешкото им битие, без да се отрича жертвоготовността им. Трогателна изповедност, патриотична и човешка болка, страдание, копнежност, безсилие, възторг и отчаяние се преплитат в драматичния монолог. Дълбоката и трагична въздишка на съжаление прозвучава и като клетва за вярност пред родината. Ведрата мисъл за борбата докрай е помрачена от реалността. Връщането към причините за раздялата – заточение чрез ретроспекцията мотивира сложните душевни преживявания и обяснява настоящите чувства. Монологът не само „представя” човешката драма на заточениците откъм интимната й страна, но изповядва неутешимата скръб за прекършения патриотичен порив.

След това емоционално „избухване” творбата отнова подхваща в четвърта строфа познатия „сюжет” за отдалечаването от родните брегове и отново се връща в атмосферата на прощаването, означено тук с пределна конкретонст: „чутният Атон”. Нарастналата мъка е изразена и чрез разделителния съюз „но”, и чрез междуметието „уви”. Всяка надежда за връщане и спасение е изгубена: „корабът.../ лети, отнася ни...”. Раздялата е безвъзвратна. Метафоричното изорбражение на настъпващата нощ е нов изблик на болка и покруса. Падането на нощта е не само поредната смяна на деня, а символ на безнадеждност, покруса, смърт. Тъмата отнема и последния образ на родното и отчаянието и страданието изпъкват още по-ярко и драматично на вечерния фон.
Последната строфа е кулминация на творбата, предавайки последните отронени слова за сбогом, звучащи като стопяващо се в безкрая тъжно ехо. Страданието достига крайното си точка и предизвиква в тези герои, калени в суровите битки мъже, скръбни сълзи. Драматичните чувства и преживявания намират израз в отчаяните жестове на обречените: „простираме ръце в окови”, „обръщаме угаснал взор”. Родината рай е безвъзвратно изгубена и ориста на заточениците е жестока – съществуване и смърт в ада на чуждите предели. Епитетите и паузите пресъздават едно изключително по силата си вълнение, безнадеждност, покруса, които спират дъха при последните прощални слова: „Прощавай, роден край!”
Реалното време, което стихотворението обхваща, е краткият промеждутък от залязването на слънцето до настъпването на нощта. Денят постепенно угасва, за да отсъпи пред постепенно , но неумолимо настъпващата нощ. Това е време на смяна, на превръщане, на преход от едно природно състояние в друго, на един граничен момент. Точно този преход се превръща и в композиционен модел на творбата.В първите две строфи реалният свят е огрян от залязващото слънце, макар тази светлина да е приглушена: морските ширини „алеят”, родните брегове чезнат „в мъгли далеко”, но все още са видими и обозрими. Този приглушено осветен план на лирическото време е прекъснат в трета строфа. Изведени са извън конкретността на времето и пространството образите на героите, които чрез автохарактеристиката разкриват своята революционна принадлежност към освободителната ноционална идея. Изгражда се представата за друго време и пространство – на борбата в родината, на истинския им живот. Трета строфа е ретроспекция на спомена от близкото минало и мечта за бъдещето, ако поборниците не са подло предадени и жестоко осъдени. Така строфата се превръща в граница и на конкретното последвало я време в четвърта и пета строфи – астрономическата нощ настъпва: планините едва се мяркат, небосклонът е тъмномъдър, реалното отстъпва място на нереалното. Психологическото влияние на прехода е осезаемо: заточениците са с угаснал взор, родината е изгубен рай. Героите се разделят с истинската си същност, отчуждават се от собсвеното си Аз.
На още едно ниво творбата „се разполовява” – в четирите строфи, „разказващи” за пътуването-отдалечаване от родните брегове, пространството е безпределно, разширено дотолкова, че става необятно. В средищната трета строфа, в ролята на смислово ядро-контрапункт, липсват пространствени характеристики. Само визия за пространствен ориентир е светият олтар на родината, която има нужда от служители, и където връзката с нея е най-силна. На широкото, но безприютно пространство светът и хората са чужди, докато стесненото и топло простронство но родния дом и огнище, на роднината, е свое: метафорите „свят олтар” и „докраен жар” асоциират именно тази семантика.
Родината - като географско понятие и като мисъл за нея – е съдържателен център на творбата. Заточениците, носени от летящия кораб, се отдалечават от брега и посоката на физическото време тече от сушата към морските ширини, докато психологическото време е в противиположна посока - от морето към сушата. Така се образуват две контрастни пространствено времеви линии, които постоянно си противоборстват и тяхното стълкновение предизвиква трагичното напрежение, заложено в лирическия сюжет. Сложната темпорална система на елегията напомня душевна спирала. Лирическият „разказ” започва от „сега” и реалността, преминава в „бъдното” и нереалното на спомена и съня, променя рязко амплитудата си към „минало” и същностно за битието, за да се оттласне категорично отново към „сега” и реаалността на жестокия жребий за осъдените. Тази „спирала” разкрива пълнокръвно състоянието на заточениците – от скръб, любов, страдание към горчивина, безутешност, отчаяние; от тихата болка по родното, от скръбта и неумолимата жажда за подвиг към изстраданото безсилие и мъжествено отчаяние.
Съществена за художественото въздействие е ролята на пейзажа. Необятността на морската шир е красива, но излъчва усещане за умора и копнежна тъга. Вътрешният свят на героите, изповедността и съзерцателните нотки, носят белега на типичната Яворова раздвоеност. Противопоставени са свободолюбието и предателството, патриотизма и осъдеността на заточениците. Поетът разкрива характера на поборниците: борбеност, патриотичен дълг, свободолюбие, непокорство, жертвоготовност, сливане на личното и патриотичното, на човешкото и революционното. Но наред с тези чувства, се очертава нарастването на болката, страданието, безнадеждността. Умело са свързани изразените чувства с природната картина, паралелизмът между залеза и нощта и постоянно засилващото се отчаяние на изгнаниците.
Градацията на чувството променя и темпото на изказа. Спокойното и равномерно темпо от първите стихове се променя от порива на чувствата. Във втора строфа речта става стегната, сбита, енергичното и отсечено изреждане на родните топоси напомня удари, а подемът на преживяванията намира израз във възклицанията и паузите. Срещу възземащите се чувства се противопоставя темпото на кораба, който ”лети, отнася”. Силата на поривите е „захлупена” от образа на спусналата се над обречените нощ и налага отново сподавеното нежно звучене на мъчителната раздяла.
Вътрешният лирически ритъм е „двигател” на музикалността на стиховете. Метрическите елементи са изцяло подчинени на този ритъм. Разнообразната ритмична схема на стиха и стихотворната стъпка на ямба създават алюзия за вълнообразни пулсирания, наподобяващи вълнението на морската шир. Спотаеният ритъм на вълните се засилва все повече заедно с градацията на чувствата. Разнообразен е и строежът на ритмичните фрази. Спокойният лирически изказ в началото се движи в стройни ритмични единици, съвпадащи със стиха и гради усещането за равномерност и плавност. В трета строфа това движение е нарушено – избликът на чувствата води да повторение и анжамбман. Музикалността на стиховете е постигната и чрез лексикалния подбор и звукописа. Експресивните глаголи, епитетие, метафоричните съществителни придават ярка образност и емоционалност на художествения изказ. Символиката въздейства на подтекстово ниво и обогатява художественото въздействие. Съседната рима допринася за пластичността на стиховете. Чрез асонанс и алитерация /на И, Е, О, Ъ; Н, Р,Л/ се постига специфичната напевност, съзвучна с драматизма на преживяванията. Музиката омекотява болката, без да й отнема безутешността и горчивината.
Със „Заточеници” Яворов изгражда един национален мит – митът за изгубената родина. С всички следващи години от живота си поетът сякош иска да го опровергае – със синовната си отдаденост на македонското дело, с решителността си да се бори и да отвоюва нейното свобода, с готовността си на саможертва. Това е част от неговата драма, и въобще – част от драмата на националната ни съдба.