Цитирай Първоначално написано от VinDiesel Виж мнението
Всъщност най-големите мъжкари отвън са най-чувствителните отвътре, макар и да не го показват.
Когато съм бил влюбен, всички емоции са ми били по-силни, чувствал съм се много щастлив, но до 1 момент.
После само аз си знам какво ми е било отвътре, макар и на външен вид, да не съм го показвал, да съм се смеел, не съм се затварял в себе си или пък у нас и да не излизам. Макар на външен вид да съм бил щастлив, вътрешно съм изгарял от болка.
Болка която изгарям и до днес. Няколко години не бях се влюбвал до лятото на 2014. Излизах с 8 момичета, 6 от тях пълен провал. Първата с която завързахме отношения, стана много бързо, още от първото излизане м/у нас имаше химия. Тя страшно много ме хареса, дори ми направи няколко комплимента, аз също много я харесах, но нещата рухнаха(след един месец), тъй като имаше проблеми с бившия си, а не ми позволи аз да се намешам. Втората беше на моите години, с професия вече, всичко вървеше по-бавно, поетапно и без прибързване, тъй като тя е била много ранявана. Стигнахме до положение прегръдки, целувки, вече поне аз се бях влюбил, всичко точно и накрая ми казва, че не била готова за връзка........

Та след това лято, колкото и клиширано да звучи, аз смятам, че отново съм си с каменното сърце.
Общо взето до сега съм имал много щастливи моменти, но и също толкова болезнени.
Е, "каменно сърце" ми се вижда мабко преувеличено. Все ще се появи човек, който ще те накара отново да мислиш само за него, да се усмихваш.
Никога не съм вярвала в това, че някой може да не изпитва абсолютно нищо и да не му се иска да обича и да бъде обичан, макар че в следствие на дадени събития в живота ми, се научих как да се "изключвам". Но пък винаги съм изпитвала нужда да имам някой, който да направя щастлив, някой, за който да знам, че аз съм причината за усмивката му. И такива неща...