стихове

[toothbrush]

У дома си

Когато кучетата пеят в тишината
и въздухът мирише на ябълки
и кокоши изпражнения
някоя стара вече
жена
бавно минава по пътя
и те гледа,а очите й са хлътнали
но още виждат
у дома си

когато птиците не пеят
но се редят по жицата
като наниз на нечия бяла шия
а пътят е груб и неравен
криволичи между къщите
а в къщите криволичат хората
а тревата се усеща
по-сламена
някой друг кон
тихо говори нещо
на себе си
и само ти го чуваш
у дома си

когато усетиш
че нищо не може да бъде по-грозно
и по-похабено,и по-тъжно
и по-забравено
и все пак
по-красиво
по-нежно
по-прилепчиво
и по-миришещо на някой детски спомен
у дома си

когато хиляди очи
седят зад хиляди завеси
и хиляди печки
бълват тонове топлина
и телата са тихи
и мокри
и ръцете треперят
и за миг не виждаш нито бръчките
нито ноктите
нито кожата
само ръцете,ония ръце,които никога не си забравял
и стоновете са меки
и свежи
и от вратите идва мирис на чушки
и на босилек
и нечий глас те вика
да дойдеш
защото яденето е готово
и по път да затвориш портичката
която не би те опазила от никой всъщност
но е толкова важно да я има
да знаеш
у дома си

[toothbrush]

Град

Цигарите димят
над нощния град
фенерите сгъват фигурки
от въздух
лицата рисуват лица по прозорците
нечий смях
твоя смях
жените ходят изправени
протестираме прегърбени
обичта им е
лунатик

когато прегръщаш
химерата живее
забиваш рамене
кожата стене
водата кипи
над нощния град
ръцете докосват
други ръце
тихо вървим
и тихо се връщаме

Запалките палят
други реалности
стаите миришат
на чужди стаи
водата има вкус на пепел
нощния град
свети и бръмчи
прибира своите души
за да живее

[chris911203]

Призрак:

Целувка през нощта, вкус на изневяра.
Чаша уиски в ръка и седнал съм на бара.
Мисля за това, което съдбата ми отрежда.
До нула се свежда последната надежда.

Задънена улица, не път, а безистен.
Нощ е, мрак, няма вече светъл ден.
Минават часовете а с тях нарастват глътките.
Промилите в кръвта опияняват с полъх хрътките.

Спуска се мъгла и в плен обхваща тялото.
Загубих образа си, запечатан в огледалото.
Стъпвам по прахта, но не оставям следи.
Изстина моето сърце, моите очи.

Обичах цветя и под тях сега почивам.
Черпя от техния живот и бавно ги убивам.
Кълнеше се в любов, а уви врата ми в примка.
Отчаяна сега ме целуваш само на снимка.

Призрак съм затворен зад четири стени.
Бродя с други загубени души.
Затворен съм в стая или в саркофаг,
където нямам място да развея бял флаг.

Целувка през нощта, предателство от Юда.
Трябва да си луда да мислиш, че няма да срещна друга.
В другия живот, поне ще живея в покой.
Няма да си моя, няма да съм вечно твой.

Горя отвътре, сърцето ми гори на клада.
Моята душа няма да бъде твоя награда.
Ще бъде твой грях за отминали деяния.
Ще ти напомня за всички мои страдания.

Но няма страшно, главата горе вдигнал съм.
Всичко, което искал съм в живота си постигнал съм.
Дори и в паралелния свят ще гоня новите цели,
Ще преследвам мечтите си без значение колко са смели.

Гледайки снимката ми ще текат сълзите ти,
спомняйки си как бях с теб в мечтите ти.
Една пуста грешка ме изпрати в нова "къща",
а от гроба мила само призрака се връща!!!

[Blab]

toothbrush, много интересен език имаш))
лаконичен и на/затрупващ
къде мога да прочета още твои неща?

[EternalSunshine]

Твоят сезон

Студен си като през януари
минаваш като вятър
и оставяш ледени сълзи.
Мълчанието ти убива
всичките слънца в мен.
Приказките се изчерпаха
и докосваш ме едва
и студено, студено ми е вече,
не ще ме стопли нежността.
Не ще ме стоплиш ти,
защото пак те няма.
Връзката с теб е по-студена
и от януари.
А аз тихичко си тръгвам,
надявайки се да забележиш
Обещах си да не пиша за теб,
защото пиша ли-
усещам малко повече тъга
И ето, снежинките затрупват
моите последни стъпки
самота.