Според един учебник по вътрешни болести

[SHPAIdURmeN]

Понякога лекарят, не казва на пациента, а на семейството поради причината, че обикновено на пациента едва ли би му е приятно да разбере, че ще умре и то казано от лекар, а лекарят е човек на които се доверяваш (малко или много) т.е. казаното от него го приемаш веднага за истина(реалност).
Когато пациентът, не знае своята фатална диагноза и си живее нормално не се натоварва психически, би му помогнало в лечението.

Само си представете отивате на лекар, излизате си от болницата, като лекарят Ви е казал, че Ви няма нищо особено, просто трябва да посещавате болницата за определени процедури и в същото време близките Ви(които знаят за вашата фатална болест) така се държат с Вас, че все едно нищо Ви няма. Вие малко или много оставате с чувството, че Ви няма нищо. Живеете си щастливо, радостни сте, смеете се, а смехът и радостта те са здраве. Така Вие не оставате с мисълта че някои ден ще умрете, а с мисълта че ще живеете.

Съществуват случай, при които даденият пациент, благодарение на това че не му казано, се излекува по-бързо и ефективно.


А я кажи на млад и амбициозен човек, че ще умре след определено време, е тогава нямали да му убиеш амбициите и мечтите. Особено ако е със слаба психика.