Отидох зад бара, хванах първото шише с алкохолно съдържание, отворих го и изсипах парещото съдържание в пресъхналото си гърло.
-Добре, нагазил съм яката работа, трябва да измисля как да се махна от тук. - бяха първите ми мисли. - Оня скапан пенсионер, се пръждоса като усети дебелия край и ме остави сам да се оправям... добре, да видим сега сметките. Намирам се на майната си, търся три лева на цяло, а ако не се разкарам от тук на време, никога няма да се върна в реалността. Голям кеф, няма що...

Отпих още една юнашка глътка от шишето, след което запратих бутилката в отсрещната стена с все сила. Стъклото се пръсна на хиляди парчета, след като срещна дървената стена. Изправих се, изтупах прашните си дрехи, излязох от имението и закрачих бавно към изхода. Изведнъж пред мен се появи тя.... Или по-скоро нейният силует.
Мамка му! Тя бе толкова красива.... Русите й коси можеха да засенчат дори слънцето, безпощадният й поглед можеше да плени всяко мъжко сърце за един миг... Нежните й, перфектни ръце биха могли да изкусят и най-коравия човек на този свят.... В моите очи, тя бе ангел пратен от Рая. Ангел пратен със задачата да ми види сметката.
-Мили, ела, прегърни ме! Искам да си до мен! Страх ме е! - промълви тя и по прекрасното й лице се прокрадна сълза.
В този момент, тръгнах право към нея. Знаех, че не трябва да го правя и че това може да ме погуби, но изкушението бе несравнимо с нищо.
- АЗ СЪМ ГОСПОДАР ТУК! - изревах с цяло гърло и с глас, изпълнен с ярост и гняв. - ТОВА Е МОЯТ СЪН И АЗ РЕШАВАМ, КАКВО ЩЕ СТАВА! АЗ ИМАМ МЕЧТИ И НЯМА ДА РИСКУВАМ СЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ, ЗАРАДИ НЯКАКВА ИЛЮЗИЯ! ДА, АЗ ТЕ ОБИЧАМ И В СЪРЦЕТО МИ ВИНАГИ ЩЕ ИМА ПРАЗНИНА, КОЯТО САМО ТИ МОЖЕШ ДА ЗАПЪЛНИШ, НО РАЗБЕРИ, ЧЕ АЗ ИМАМ ПЪТ КОЙТО ТРЯБВА ДА СЛЕДВАМ И МАКАР И СКАПАНАТА СЪДБА ДА НИ Е РАЗДЕЛИЛА, ЕДИН ДЕН НИЕ ПАК ЩЕ БЪДЕМ ЗАЕДНО И ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА ЗА ВИНАГИ! - продължих да крещя с насълзени очи, като едвам си поемах въздух от болката, която бе сковала сърцето ми.
-Защо се доверяваш на онзи дядка, дето е за пенсия от петдесет години насам? Защо не искаш да останеш при нея? Да заживеете щастливо за винаги? - започна да търти дрезгав глас в главата ми.
-Защото така го чувствам. Не ми трябва евтината лампа на Аладин, с онзи Китайски джин, за да получа това което искам. Ще се върна към живота, ще го изживея така, както искам, а когато му дойде времето, ще ритна камбаната и ще ида при нея. Тогава ще заживеем щастливо за вечни времена. - отговорих си на ум.
Прекрачих бавно портата на имението и се запътих по криволичещата пътека, която бе удавена в гъстата мъгла. На където и да погледнех виждах само и единствено мрак. Зловонието и миризмата на разложена плът не изоставаше. Вятъра спря и започна да вали вледеняващ дъжд. За пръв път ми доставяше удоволствие да ходя под дъжда, макар и да бе ужасно студен.
Неочаквано от устата ми се прокрадна някакво неразбираемо изречение, а миг след това изскочи един невероятен, черен жребец. Той спря в мигът в който спрях аз, след което наведе главата си. Яхнах го, а той се изстреля в неописуем галоп. За миг имах чувството, че яздя самият вятър. Съществото препускаше бясно, а пред погледа ми се появи бяла светлина. Дръпнах юздите и животното спря на няколко крачки пред светлината. Слязох от гърба му и погледнах назад. Ето, че отново видях образът, като погледът ми срещна нейният и остана така за няколко мига, които ми се сториха като цяла вечност. Имах чувството, че душата ми е напуснала тялото и гледам през нейните очи. Цареше надгробна тишина. Двете същества, които се намираха пред погледа ми седяха и се гледаха втренчено, сякаш разговаряха чрез телепатия. От нищото усетих как душата ми се връща в тялото ми, а погледът ми срещна нейния.
-Мамка му мръсна! Как да откажеш на тези красиви очи, на този дълбок, пленяващ поглед? - запитах се на ум, усещайки как адреналинът препуска необуздано през тялото ми. И ето, че отново онази невероятна болка премина през вените ми, сякаш вместо кръв, там течеше стъклена вата. Сърцето ми се сви отново, а колената ми се подкосиха и се огънаха. Съзнанието ми нареждаше яростно да продължа, докато не премина през светещият портал, а сърцето ми безжизнено крещеше да остана при своята любима. Тялото ми не се подчиняваше на съзнанието ми, а просто седеше паднало на колене и дори не трепваше, въпреки вледеняващият студ.
И тогава нахлуха спомените, така както мълния пада на земята.
Моята ръка, държеше нейната, устните ни се докосваха, съществата ни се бяха сляли в едно. Гледахме, как слънцето се скрива, отвличайки дневната светлина, оставяйки мракът да царува. Бяхме седнали на топлият пясък, гледахме морето и слушахме гневните викове на злочестите вълни, които се разбиваха на брега. А отгоре, от безкрайният и неизучен космос ни гледаха прекрасните звезди, които вероятно се намираха на милиарди светлинни години от нашата миниатюрна планета. Бях по-щастлив от всякога. Приятният вятърен полъх прогонваше натрапчивата, лятна топлина и изпълваше въздуха с невероятният аромат на цветя.

Да, това беше реката от топли спомени, която се вля в съзнанието ми, когато погледите ни се срещнаха, но аз знаех, че трябва да продължа. Събрах сила, помолих се на себе си, изправих се и бавно закрачих към сияещият портал.