Защо хората ги е страх от съдбата? Защо мен ме е страх да остана сама? Защо изпитвам перверзното желание да страдам, да съм с човек, който ще ми донесе само болка? Защо ние, хората, вървим все по грешния път? Защо се моля на човек, на който не му пука за мен? Най-важния въпрос от всички е- защо обичам толкова силно човек, който не е за мен. Дали всичко минава с времето? Дали първата целувка, първият ми път ще се изтрият от съзнанието ми? Защо трябваше да преживявам всичко важно с него? Питам се и нямам отговор. Мисля си, че няма никой по подходящ за мен от самия него. После си мисля, че няма никой който да е по-неподходящ от самия него, по-безцеремонен и егоистичен. Страх ме е от самата себе си. Страх ме е да не остана с човек, който ще ми донеса страдание. Странното е, че го осъзнавам и засега не правя нищо. Моля се на някакъв знак от съдбата, че не бива да съм с него. Изпитвам желанието да ми причини нещо ужасно, като изневяра например, за да го оставя. Но няма да го направи! Може би съм луда. Само аз си се разкъсвам така на този свят?