Здравейте.Аз съм момиче на 17 години и си имам приятел от година и половина.Работата е там,че сме на 120км един от друг.По принцип за мен няма проблем или поне така си мисля.За него също.Той е първото ми гадже,както и аз неговото.Идва много рядко,понякога веднъж на 3 месеца или повече,което не е добре за нас.Не знам на него какво му е,защото той не говори много за това,но аз към края на третия месец започвам да се побърквам.Той много ме обича,няма приятели и не излиза много от вкъщи.Много пъти ми е казвал,че има само мен и аз го разбирам,знам какво знача за него.Но това лято,което мина наистина се отдалечихме един от друг.Аз се опитвам да се развивам,стремя се към нещо,имам и други интереси,а той не.Тъй като си пишем всеки ден,всяка свободна минута,аз му казвам какво става с мен,как се чувствам и какво мисля,че не е наред.Той е много раним,чувствителен и гледам да не го засегна,защото не искам да плаче(което става често),но в крайна сметка има неща,които трябва да бъдат казани,а с каквито и думи да се изразиш смисъла си остава един и същ.През лятото стана така,че почти нямаше общи теми между нас.Нямаше за какво да си говорим.Запълвахме си времето с гледане на филми.Аз лично си мислех,че това лято ще си говорим по скайп и ще го виждам поне по камерата почти всеки ден.Обстоятелствата обаче се стекоха така,че цяло лято нито дойде да ме види,нито си говорихме и го виждах.Може би най-много 5 пъти сме говорили за цялото лято.Имаме си наши начини да ми покаже,че ме обича и напоследък не го чувствах.Преди две вечери се скарахме за това и аз се съгласих да му дам още един шанс,пореден,за да ми покаже,че наистина ме обича.Разбирате ли,аз не мога да се отскубна от него.И на двамата са ни се подигравали,на него продължават,и това ни кара да изпитваме силна привързаност един към друг.Не бих могла някога да го оставя,поне така си мисля.Обещала съм му,че дори някой ден да се разделим ние ще продължим да си пишем и той ще продължи да ми бъде най-добър приятел,с когото ще споделям всичко.И нали знаете,когато се разделите с гаджето отивате при най-добрия си приятел.А какво става ако най-добрият ви приятел всъщност е вашето гадже?(Имам и други приятели,момичета,но връзката е по-различна.Друго е да си пишеш с някого година и половина,през цялото време.)Лошото е,че той много ми липсва,а аз най-много искам да съм щастлива.И съзнателно или не си търся неща,които да запълват тези емоционални дупки.Миналата учебна година бях я запълнила с едно момче от училището ми.Той е една година по-голям от мен и живее в моя квартал,което значи,че пътуваме заедно.Не се познаваме официално и не сме говорили.Само една моя приятелка от училище знае за него.Не знам как стана,но аз започнах да изпитвам необходимост да го виждам.Не исках да стане така,но забелязвах,че когато беше наоколо направо летях в облаците и се държах много глупаво,а когато не го виждах ставах нервна и мразех всичко около себе си.Много пъти се опитах да се откажа от това,да наложа на себе си да не изпитвам това към него.Не ме разбирайте погрешно,аз не съм спирала да обичам момчето от другия град,просто той не ми даваше достатъчно внимание и любов,поне не я показваше.Въпроса е,че аз много се колебая и в един момент си казвам "Ма*ната му на всичко,искам да съм с него(второто момче)",а в следващия си казвах "Ей,какво правиш,това не е редно.Ти си имаш приятел,който те обича може би така,както никой друг няма да те обича.Това е само увлечение,не се поддавай.".И така месец след месец,цялата година си мина.Тази година си мислех,че няма да изпитвам това към него.Казвах си,че вече е минало всичко.Само че явно не е така.Дори може би чувствата ми към втория са по-силни.Несъзнателно го търся навсякъде,сънувам го.Не мога да се освободя нито от мисълта за единия,нито от мисълта за другия.И този постоянен страх да не направя грешка.Не смея да мръдна наникъде,за да не сгреша и после да няма връщане назад.Много пъти съм говорила с мои приятелки по въпроса,те ми казват да оставя първия(мнението им обаче е пристрастно,защото те не харесват първото момче,мислят,че не е истински мъж,каквото и да значи това за тях),но аз не мога.Въпроса е,че когато бях седми клас имаше едно момче,което ме харесваше.Когато ми го каза и започна да ми го показва аз моментално се отдръпнах.Бях много срамежлива и си мислех,че и той като другите го прави само за да ми се подиграва.После осъзнах,че наистина ме е харесвал,но вече беше късно.Отне ми много време да го забравя,макар и не напълно.И оттогава си казвам,че никога повече няма да допусна същата грешка,няма да изпусна предполагаема истинска любов.Но друга част от мен иска да намери Принца отведнъж,без да прави грешки.Искам първият да е моят последен.Направо съм разделена на две и двете половини мислят различно,не знам какво да правя.Вие как мислите?

П.С.: Благодаря на тези,които ще прочетат този мини-роман не планувах да е толкова дълго,но какво да се прави