Студените месеци винаги са ми били по-романтични и приятни от топлите. Може би защото винаги съм ги споделяла с някого. Преди няколко години изкарах цяла зимна/коледна ваканция при една отминала любов в Родопите. Мускулна треска на скулите хванах :Д толкова не се бях усмихвала никога. Спускане с шейна, въргаляне в снега, хапване на топло шкембе и питки, правене на снежни човеци и ангели. И огромните суичъри, и грейки, които ме караше да обличам, за да не настина. Целехме грозните табелки със снежни топки и го карах да се снимаме пред всяка добре украсена витрина с лампичи, въпреки че не обичаше. Украсихме елхата в стаята му и моята половина стана по-хубава. Постоянно му го натяквах, а той все гледаше с онзи пренебрежителен поглед. И нацупената му муцуна, когато го биех на скрабъл, докато навън се изсипваше снежна буря. Правеше прекрасен горещ шоколад. Само това можеше да „готви“ и беше горд със себе си като му казвах, че е много вкусен. Учих го да прави коледни курабийки, но му се получаваха доста грозни и се възмущаваше сладко.
Е, и зимите в София си ги бива ((((: Особено зимните вечери. Не че се оплаквам от обедите в леглото му с приятен филм, домашно приготвена пица и сокче. Никак даже. Но вечерна снежна разходка по „Евлоги Георгиев“ с любимия човек също е нещо прекрасно. В нощните лампи се виждаше колко огромни снежинки валят. Всичко беше побеляло, чисто, красиво. Усещах студа по лицето ми, усещах мократа ми шапка, мократа ми коса, усещах мокрите ми краченца, усещах студената му ръка в моята студена ръка, и Всичко това ме усмихваше, и стопляше сърчицето ми. Хм...и ледените участъци в Южния, Борисовта (и не само), всяко мое подхлъзване на тях, и усмивките след това. Звукът от счупена чаша. Коледните песни, симпатичната елхичка. Йори, Руфъс, Милка, Дядо Коледа. Гледката от новогодишната заря докато ме е гушнал. Мирис и вкус на шоколадова панда, на вино, на любов