Има ли начин да забравя Бог?

[Pitancho]

Знанието се предава, не познанието. Познанието винаги е осъзнато като субективно, т.е. осъзнато е че наличието му индивида се дължи на различни фактори, замъгляващи неговата обективност. Да, ако се проследи, то е частично познание идващо и от средата на индивида. Но това което се разпространява в обществото е подкрепено от твърдата вяра, че то е така, особено щом всички вярват в него. Това не е познание, а спекулация върху въпрос без отговор, където един отговор се приема за верен, само щото служи полза някому. Първото условие за обективност е намаляване на субективния фактор - т.е. способността за загърбване на всички предварително приети положения, които биха могли да повлияят на бъдещи разсъждения - изобщо абстрахиране от всякакво лично отношение към нещата. Сега кажи ми, колко хора познаваш, които правят това? Самият ти правиш ли го? Замисляш ли се колко неща си възприел за истинни, без дори да допускаш, че съществуват и други гледни точки. Тъкмо заради тая приемственост на познанието от поколение на поколение, заблудите на старите се приемат и от младите, макар и части от тях да се изменят. Та ето защо социалния информационен поток няма никаква стойност освен фактологическа, и никой взел на сериозно да гради един комплексен модел на човека и света, не бива да се ръководи от него.

Това което имах предвид, като разделих знание от познание, е че познанието винаги е условно - неговата непряка връзка с познаващия и познаваното е осъзната. В познанието няма сигурни неща, всичко е условно, всичко е само отражение - работен модел на това което се познава, но не самото него. По същия начин както картата не е територията, или отражението не е отразяваното. Та това е важно, защото на всяка стъпка от достигане до някакво познание, се изисква предефиниране на понятията, анализ на познаваното от различни страни - дисекция на неговите структури от всички ъгли и изясняване на всички възможни решения, без предварителната цел едно от тях да е вярно. Тоест, прави се един условен модел на познаваното, така че този модел да отговаря максимално обективно на фактите и логическите връзки между тях. А в обществото е обратното - там първо се приема че един модел е истинен, и после фактите се напасват към него. Защо? Защото някой има изгода да е така, често неосъзната. Човешкия ум е съставен така че да търси подобия, очите търсят това което искат да видят - оттам и склонността за фантазиране, при търсене на истината. А всъщност никой не търси истина - всеки търси само подобие на нея, което да отговаря на вътрешните му потребности. Затова, познаващия човек не вярва в нищо, не му се и налага. Не търси и нищо, защото всичко е вече вътре в него и не трябва да го търси извън себе си. Не му трябват и истини, защото осъзнава че няма такова нещо като истина - има само крехка валидност в нейните интерпретации.

Това си е манифестирана форма на солипсизъм. Наслаждаваш се на състояние, което мнозина бихме определили като трагично. Но естествено нито ние, нито нашите предразсъдъци и неосъзнати желания имат значение за теб. Чудно ми е тогава за какво ти е да имаш послания към другите, след като си си самодостатъчен.
За субективизма на познанието
И аз не съм фен на теорията на отражението - дошъл видял отразил /според класовопартийния подход да речем. Повтаряме ситуацията от времето на Христос. Той заявява, че е дошъл да свидетелства за истината, че Самият Той е пътят, истината и живота, а Пилат Понтийски казва с досада: ,,Що е истина?'' Баш като тебе- те такова животно нема.
Истината е обективно съществуваща, а нейното възприемане е обречено на субективизъм. Ако в една книга различните хора биха открили различни неща, акценти, послания и пр., толкова повече това се отнася за истините от духовен порядък. Този проклет проблем се решава от християнството чрез абсолютно необходимото очистване на душата. Образно казано колкото по криво, грапаво и мръсно е огледалото, толкова по-неясен и изкривен образ ще вижда човекът. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Страшно много неща правят огледалата ни негодни, и затова борбата с греховете и придобиването на добродетелите са толкова важни. Както и затова именно светиите са правило и образец и авторитет на вярата. Жестоко греши всеки, който без да е очистил себе си тръгне сам да търси истината, ръководейки се от своите страсти, помрачения си разум и неутолените си амбиции. И ти правилно разграничаваш великите умове на християнството от останалите, дето само ,,плагиатстваме''. Само дето по-точно е че са имали не толко и само голям ум, а преди всичко голяма святост. Както и има много примери на блестящи ерудити и интелекти, които са били подхлъзнати от гордост и други пороци и са се заблудили. Че даже и такива светии има, дето са били по-простовати, но просияли с такива добродетели,че са били удостоени с дарове на чудотворство, изцеления и прозорливост.