Здравейте. Аз съм момиче на 18 и от 2 месеца живея с приятеля си който е на 26, но не на семейни начела, причината е, че съм студентка, а той работи в града, където уча. Заедно сме от 4 години. Предварително се извинявам ако се получи дълъг пост. От няколко месеца нищо, абсолютно нищо между нас не върви. Постоянно се караме, крещим си, обиждаме се. Откакто се преместихме, той стана ужасно нервен и за най-малкото се заяжда, ядосва се, напада ме, а преди една седмица, може би в гнева си, ме удари. Март месец тази година бях у тях за 4-5 дни покрай кандидат-студентския изпит. Още тогава усетих у него една хладнина, едно странно усещане за отдалеченост. Не ми обръщаше достатъчно внимание както правеше преди. След като се прибрах се опитвах да се държа с него ужасно мило, говорех му мили неща, пишех му смс-и, постове във фейсбук и тем подобни (преди това поддържахме връзка от разстояние). Но нищо не се промени. Когато дойде датата на матурите, бях ужасно притеснена. Той дори не забеляза, че нещо ме тревожи. Провали буквално изпращането ми, поради простата причина, че аз имах огромното желание да прекарам вечерта както със съучениците си, така и с него. Но той не пожела, дори ми се ядоса, принудих се да се прибера в 1:00, разплакана. Когато излезнаха резултатите от матурите и кандидат-студентските, бях ужасно щастлива от постигнатото. Исках да споделя щастието си както с родителите ми и приятелите ми, така и с него, но разбира се когато му звъннах да му съобщя новината, той ми отвърна: ,,Ма кво ми пука бе,, и до там!!! В деня, в който разбрах, че съм приета там, където искам, и с това, което искам, направих опит да споделя и това мое мааалко щастие с него, отговора беше абсолютно същия: Не ме интересува. Лятото почти не говорехме по телефона, не си пишехме, постоянно ми мрънкаше, карахме се, винаги имаше причина да ме отбягва, да няма кой знае какъв контакт с мен. На 15 август имах имен ден, той ми звънна, мислех, че ще ме поздрави, а се оказа съвсем друго. Крещеше ми по телефона да съм му била писала някакви молби, иначе нямал да живее с мен. Вечерта ме обиждаше, стигна се и до псувни. Семейния празник, организиран ми от родителите ми, буквално го провалих. Заради него. От всичкото това напрежение, което ми създава съм станала ужасно напрегната и уморена. Не мога да се наспя, най-малкото ме ядосва, само да замахне за нещо съвсем безобидно се разтрепервам. Реших да си върна момчето, в което всъщност се влюбих по моя си начин - да му купувам подаръчета, снимки и т.н. Грижа се за него, винаги има нещо за храна, винаги всичко е изпрано, наредено. Мислех си, че така ще го върна, но той се оказва страшно неблагодарен. В последно време започна да ми държи сметка къде си харча парите, кара ме да си записвам какво съм си купила, да ме следи един вид. Разбира се, за това съм непреклонна и не позволявам да ми държи сметка къде и какво харча, все пак парите са мои т.е на родителите ми. От страшно много време се чувствам като парцал, който се използва само, когато имат нужда от него. Превърнах се в домашна прислужница, а той дори не благоволи да ми благодари за всичко, което правя за него, и най-вече за търпението, което имам. Това е малка част от моята драма. Вярно, имаме и хубави моменти, но те бледнеят пред купищата помия, която се излива. За 4 години все още го обичам. Вярно, че прекалено много ме наранява, но го обичам. След шамара, който ми удари, сякаш нещо мааалко се промени, но то е съвсем малко. Дайте ми съвет, мнение, анализ. Каквото и да било. Честно казано, съмнявам се, че той ме обича. Може би просто е свикнал с мен. Помогнете. Дайте някакъв съвет.