Беше седнал на земята до един подлез, всред минаващи като в транс привидения на хора, с протегната и натежала от несподеленост ръка, сляп, глух и ням... И сякаш всички го прегазваха с бързането си, а не се плъзгаха плазмено покрай него... И сякаш всички му говореха: “Вечна ще е твоята самота, вечно ще си ненужен някому, непотребен като отломка от астероид, излишен като премахнат тумор.” А той се напрягаше ли напрягаше да осъществи контакт... Но всичко... абсолютно всичко около него беше само една безкрайна пустош... Никакво докосване до протегнатата ръка. Може би вятърът и слънцето поне да я погалят? Нито думичка можеше да стигне до сърцето. Нито даже съчувственият поглед. А прегръдката, че той не е сам - дали тя би значела нещо? Понеже по жълтите стотинки в чинийката разбираш на колко тоя свят оценява човешкия живот, ако няма никаква изгода от него. Уви, любовта, за която той до полуда пее в своите песни и играе в своите филми, се е оказала само за лична негова консумация! Докато чуждото страдание може да бъде добавено в питието му (ей-така, за да го превърне в купче наслада) единствено като мъничка бучка лед. Нали за леда не се плаща, бе, алоу?!

И се питаш: дали въобще светът може да ти покаже любовта, която ти никога не си познал?

Помня, че преди години и аз понякога си задавах тоя въпрос.

И когато получих отговора, той дойде с “Въздушна поща” отгоре.

Но ми го донесе едно момиче с пламнала обич в кръвта и невиждана никога от мен вяра, което нямаше... нямаше как да ме подмине тогава (беше през февруари 91-ва; а аз бях изпаднал в такава яма!... ).

Не само по Коледа стават чудеса...

П.П. Не се разминах с тоя човек, опитах се да се срещна с него. Не знам дали се получи. Ала си мисля, че никога вече няма да го забравя. В него аз видях тоталната отхвърленост и самота на Homo sapiens, чезнещ в нашия извратен свят, еманципирал се от Бога.