Уж всички момичета искат нежен, любящ и мил човек до тях. Човек който да ги уважава и да ги харесва за това което са.
Човек който е готов на всичко само за да се чувстват щастливи. Човек който е тяхна упора и е до тях във всичко. Човек който вижда целият свят във техните очи и се държи с тях като с принцеси. Защо тогава като получат такова момче му се качват на главата и спират да оценяват какъв късмет са извадили след известно време ?

Момичета, толкова ли е трудно да оцените усилията, времето и чувствата, които човека влага във връзката ви. Защо трябва да страдате и да ви гаврят някакви келеши, за да се сетите, че е имало човек, който във вашите очи е виждал целият свят ?! Защо приемате нещата за даденост, а не си кажете евала на тоя човек, сега ще му отвърна със същото, ще държа на него, ще се боря до последно и ще се раздам на 100% за да е щастлив....

Как е възможно днес да обичате, утре всички чувства да ви изчезнат ?! Как е възможно да обичате тези, които ви нараняват ? Нима това да имаш спокойствието, че някъде там има човечец, който дава мило и драго за да сте добре и не ви разиграва не е най - хубавото чувство ? Как просто така загърбвате спомените и хубавите моменти и отваряте нова страница в живота ви ?

И да не говоря за хора без живот, "путьовци", ами за свестни момчета, които знаят и 2 и 200, но правят най - доброто за вас, защото ви обичат ? И за какво за да срещнете някой балък и да тръгнете да тичате по него..

Пиша това, защото на такъв човек попаднах. Исках да споделя с някой терзанията ми и разсъжденията ми и да споделя част от болката ми. Момиче с което сме двата полюса, тотално различни характери, 2 месеца никакви проблем, по - хубаво от сън. Тя ми се кълнеше в любов, "обичаше" ме, повтаряше как винаги ще се бори и няма да се откаже от нашата връзка, че колкото и караници да имаме просто си държи на мен и няма да позволи да си тръгна. При първата караница се оказва коренно различно. Тя просто ми изръсва, че не знае какво чувства и че и трябва време, че не знае дали иска да е в тази връзка . Просто ей така, след като и доверих сърцето ми. Чувствам се мизерно, смачкано и депресирано. Не мога да ям, не мога да спя. Отказвам да повярвам, че всички думи, че насълзените и очи, че действията и, всичко е било една лъжа. Как... как е възможно? Не съм правил нищо лошо, не съм и предавал доверието ,винаги съм се старал да се държа добре или след караница да се сдобряваме. А сега какво.... тя иска просто да ме остави в миналото си.. ей така... не издържам. Наистина и повярвах и как не бих могъл. Нали очите никога не лъжат....