Та, да съмаризирам, знам какво може да предизвика дискомфорт у всеки който е около мен, съответно мълча на подобни теми или оказвам само подкрепа. Просто съм такава, егото ми е вкарано в кутийка, и ако случайно е наранено, си стоя и си трая сама , докато не се взема в ръце и не измисля решение, без хора да страдат.

Пример : ако чувствам , че искам да се похваля за успех на работа - не го правя. Всичко, което искам да кажа и ме кара да се чувствам добре, означава, че може да накара някой да се почувства зле. Ако ще го правя, го правя пред хора, които имат успехи на работа,и не пред такива, които скоро са започнали нова работа, или имат проблеми на текущата.

Пример : ако искам да споделя нещо ново, което съм научила - си мълча пред хора в същата среда, които не знаят толкова много, или хора, които все още се опитват да се докажат в средата и са на около моето ниво. Споделям на някой, който има много повече самочувствие от мен или на някой, който не е в моята среда изобщо - той/тя би се зарадвала за мен, дори и не разбира напълно защо съм ентусиазирана.

Пример : мълча си за щастливата връзка, пред приятелите ми, които нямат връзка от години.

Пример : мълча си за успехите на приятеля ми пред мъже, които са на около неговите години, или мъже, които нямат приятелка, която да ги обича толкова много.

А истината е грозна и отвратителна и повечето хора не я приемат - във всеки един момент може да започнат да те ядат червеите, че личността ти е продукт на гените и средата ти, т.е. ти не си ти, а си продукт на причинно-следствени връзки - мнението и чувствата ти нямат значение, и т.н., и че алтруизмът е егоизъм и е заблуда, че е по-добър или по-лош от егоизма, защото двете понятия нямат обективен смисъл.

Нормално е да е трудно, да я приемеш. Хората не са свикнали също, когато нещо им се струва вярно, първо да опитат да докажат, че е невярно и тогава да го приемат за вярно.

Хората имат очаквания и надежда, и след това се сблъскват с разочарованието.

Нивото на самоконтрол се определя от нивото и дълбочината на себепознанието, и който смята, че се познава напълно добре, греши.

Личността , ако трябва да я представя във вид в една равнина, е равнобедрен триъгълник с близка до безкрайност дължина на катетите, с един ъгъл в дъното и два в безкрайността, където в дъното имаш генетично наследство = вродени инстинкти + влияние на средата = придобити инстинкти + психичен апарат , където задоволяваш и паузираш желания, които не е добре да изпълняваш точно в момента, позовавайки се на инстинктите. Нагоре посока другите ъгли , инстинктите мигрират в осъзнати или неосъзнати следствия провокирани от стимул.

Та, с подходът на детерминизма се работи чисто и лесно, и разбира се, достигането до по-дълбого себепознание води до сълзи, сополи, драма, стрес, страх, кризи, но с цел намаляване на на разхода на енергия, в един момент нещата се приемат по-леко или изпадаш в периоди, в които не искаш да търсиш нищо ново.


Та, който и да живее с мен, трябва да е способен 1% от времето ( веднъж на няколко месеца ) да чува нещо по-въпроса, или просто да приеме без сополи реалността, в замяна давам енергия каквото може друго да е прекрасно, и очевидно всичко това можеш да го впрегнеш в предимство, стига да не се налага никой около теб да го знае.

Така всички се усмихват и са щастливи, ти също, и се чудиш пак - ок, какъв точно е механизмът на съпричастността и съчувствието, и дали до някаква степен е физически обусловено - т.е. когато разбираш някого, да отделяш определен хормон, който да провокира желанието ти да помогнеш или да затъжиш.

Нямам какво да крия, освен, че "дядо коледа" не съществува.