Здравейте, може би ме помните от други теми. Ще започна със супер кратка предистория и ще мина по същество. Преди години имах щастието да се запозная с едно от най-прекрасните момичета. Беше първата ми любов и бях много привързан към нея. След невероятна половин година всичко се уталожи и нещата тръгнаха надолу. Поехме, доста цивилизовано, в различни посоки като и до ден днешен можем да си говорим, но според мен и двамата искаме като просто познати. Та, колкото и нормално да се разделихме аз бях смазан. Надежди, планове, любов. Бях страшно наранен и го преживях малко бавно. И изведнъж се пречупих. Дойде този момент в живота ми, в който пожелах промяна. Исках да стана перфектният, ТОЙ, която всяка жена желае. Започнах да се занимавам с фитнес, започнах да се интересувам от изкуство макар и само, за да обогатя общата ми култура. Любовта ми към четенето и литературата само се засили. И от части постигнах каквото исках. Не станах перфектен, но станах желан. И това подхранване на егото ми ми беше достатъчно да запълни празнината, която тя остави. След време обаче се почуствах сам, макар и сред много хора. Нещата, които правих преди, за да се харесам ми станаха хобита и продължавам усилено да ги правя. Спря да ме интересува как ме приемат другите единственото важно нещо се превърна мнението ми за самия себе си. Винаги съм самокритичен и искам още. Но също така станах, както ме наричаха много момичета, много отдръпнат и дистанциран. Не се влюбвам, не се привързвам, не превръщам приятелката ми в центъра на света ми, а подреждам приоритетите си по различен начин. Може би това ми пречи да имам сериозна връзка при положение, че работя, уча, тренирам и се старая да отделям време за книги, филми и обогатяване. В общи линии инвестирам цялото ми време в идеята да стана по-добър за себе си. И се появи тя. Друго момиче. Цялото запознанство стана наистина невероятно ненадейно, но съм доволен, че се получи така. Тя е няколко години по-голяма от мен, но това не я притесни. Много чатове. Дневната ни заетост ни пречи да се виждаме, но наскоро успяхме да намерим време и беше... уау. Мога само да възкликна. Запознах се с нея заради красотата й, но се привързах към нея заради прекрасното й излъчване, безспирната й енергия, сладкото френско "р"... С цялата си същност тя ме вдъхновява, а това е нещо, което не съм получавал никога. Но си обещах да не бъда наранен. Въпреки че си пишем доста често, обещаваме си утре отново да си пишем, казваме си кой къде е, с кого е. Питаме се как минават дните ни. За човек, който чете и се сблъсква с хиляди думи ежедневно и още повече обожава да говори мен ме е страх от думите. Не мога да се примиря с "влюбвам се". Не, не е правилно да кажа, че не мога да се примиря, а просто на този етап е твърде рано дори да си го помисля. Знам, че тя е най-доброто, знам че не искам да оплесквам отношенията ни. Проблема е, че това е един от малкото случай, в които се боря със себе си. Всеки път когато се зарадвам за нещо свързано с нея започвам да се отдръпвам, за да не се самонавивам и да не се нараня сам. Може би темата ми ще ви се стори много егоцентрична, но това съм аз и не искам да създавам грешно впечатление нито за мен, нито за нея, за да се опитате, при доброто ви желание, да ми дадете обективен съвет. А въпроса е: дали да се впусна, дали да се оставя да бъда ранен с идеята, че мога да бъда щастлив? Благодаря на прочелите.