
Първоначално написано от
Blab
майка ми е първата и единствена любов на баща ми. детската му любов.
и въпреки всичките гадости, които тя му е стоварила, той още я обича. в зависимост от настроението си намирам това за очарователно и/ли жалко.
баба и дядо се запознават във влак. любов от пръв поглед. единствена.
//тези дни й бях на гости и изровихме стари снимки с любовни писма, които са си пращали, докато са били разделени. дядо ми отдавна го няма. но баба ми казва, че той е единствен и не знае с какво го е заслужила, вярва, че й е пратен отгоре.
няма как да не вярвам в любовта, макар никога да не съм я живяла такава, каквато я искам/си я представям.
и да, малко са хората, ако искаш да дълбаеш. а аз искам и всичките ми взаимоотношения, на които държа, са такива - дълбоки и скъпоценни, с идеята/копнежа/намерението за вечност. но хората (днес) не обичат да се откриват, да допуснат другите близо, наистина близо до себе си. това ги кара да се чувстват слаби, голи, уязвими. тук е вече въпрос на отговорност, към себе си и другия. защото едни взаимоотношения са грижа, което (сега ми хрумва) в нашия език означава и проблем:Д каква поетика на делника:Д
не знам, аз (искам да) вярвам в съвместимостта. (търсенето й ме подтикна и към астрологията) вярвам, че е възможно това, което ти подлагаш под съмнение. изисква се желание и една идея по-висока осъзнатост и съществуване на индивида.
та да, желая ви точно това, от което имате нужда;