Така ли се оказва?

[tori]

Хубаво ...

Не, не. Не говоря за това да лъжа него или да му мажа очите. Говоря за това, че за да съм с него - понеже нещата при нас са от разстояние и по-сложни съответно - давам всичко от себе си. Не говоря за борба за надмощие, необсъждане на проблем/и, караници за дреболии и прочее работи. Напротив - в това отношение сме си много хармонични. И двамата казваме, че не сме доволни от нещо моментално, при това го правим по човешки, спокоен начин. Никой не тропа с крак, щото тоя път не станало на неговата. Говоря за това, че за да сме заедно, за да се видим за ден-два, всеки заебава своите принципи, своя живот, дава пари по пътищата, друса се сумати часове с влак/автобус/зарежда кола, лъже и маже родители, слуша от приятелите си как е тотално луд да обича човек на 123456789 километра и такива работи. И като се изпращаме, по една седмица след това сме си тъжни и чакаме с нетърпение петък/събота, за да се видим. Нито единия не натяква, защото знае, че другия дава също толкова от себе си в името на едни 30-40 часа заедно. И според двама ни си струва, поне засега, а по-натам вече, след пет или десет години връзка и деца, никой нищо не може да каже. Ти също не можеш да кажеш дали твоята връзка би се изчерпала за това време.

Синеочке, изневяра и аз не бих простила. Ще извиняваш, но това си е живо предателство спрямо партньора. Пък шамара пак много зависи защо е бил - женските сме способни да изнервяме партньорите си на моменти. Не бих простила шамар, ако не съм го заслужила (алкохол, агресия без аз да съм реално виновна и такива работи), ако видя обаче, че аз съм тая, която е предизвикала това, бих си замълчала и бил простила.

[anonymous708973]

Не, не. Не говоря за това да лъжа него или да му мажа очите. Говоря за това, че за да съм с него - понеже нещата при нас са от разстояние и по-сложни съответно - давам всичко от себе си. Не говоря за борба за надмощие, необсъждане на проблем/и, караници за дреболии и прочее работи. Напротив - в това отношение сме си много хармонични. И двамата казваме, че не сме доволни от нещо моментално, при това го правим по човешки, спокоен начин. Никой не тропа с крак, щото тоя път не станало на неговата. Говоря за това, че за да сме заедно, за да се видим за ден-два, всеки заебава своите принципи, своя живот, дава пари по пътищата, друса се сумати часове с влак/автобус/зарежда кола, лъже и маже родители, слуша от приятелите си как е тотално луд да обича човек на 123456789 километра и такива работи. И като се изпращаме, по една седмица след това сме си тъжни и чакаме с нетърпение петък/събота, за да се видим. Нито единия не натяква, защото знае, че другия дава също толкова от себе си в името на едни 30-40 часа заедно. И според двама ни си струва, поне засега, а по-натам вече, след пет или десет години връзка и деца, никой нищо не може да каже. Ти също не можеш да кажеш дали твоята връзка би се изчерпала за това време.

Синеочке, изневяра и аз не бих простила. Ще извиняваш, но това си е живо предателство спрямо партньора. Пък шамара пак много зависи защо е бил - женските сме способни да изнервяме партньорите си на моменти. Не бих простила шамар, ако не съм го заслужила (алкохол, агресия без аз да съм реално виновна и такива работи), ако видя обаче, че аз съм тая, която е предизвикала това, бих си замълчала и бил простила.

А, значи просто си почитателка на драмата, ясно.
Защото така обяснено, не е нищо особено. Повечето от нас сме минали през това. Имам позната двойка, която вече... ох, четвърта-пета година карат заедно, той учеше в София и постоянно пътуваше из Европа на състезания, та не можеха да се виждат всяка седмица, както аз бях с бившия ми, например; после пък тя замина за Германия да учи, той заради нея кара Еразъм в нейния град. Делят ги 1800 км и т.н.