На 17 съм. Знам че е много жалко но наистина имам нужда да обичам някого... все ми е тая дали по реален или виртуален начин. Аз съм постоянно на компютъра и от 3-4 години вече не съм излизал. Ако ще изляза то ще е да си купя нещо или пък да си платя нета. Всичките ми приятели са виртуални, а реални имам само 1. А с него за последните 2 години сме се виждали само няколко пъти. Аз съм напълно асоциален. Как стигнах до тук? Да се върнем във времето когато бях на около 14 години. Бях 8ми клас и ме скъсъха само по 1 изпит и то защото не се бях явил - Български език... това шега ли е? От тогава влезнах в нещо като депресия и пропуснах една година от училище, която прекарах пред компютъра. Ставах все по асоциален и срамежлив но не ми пукаше тъй като бях пристрастен към нещата които правих в интернет. По онова време имах 2-ма приятели които сега ги нямам. Записах се в техния клас а те са 1 година по малки от мен, и понеже аз съм останал 1 година сега съм в техния клас. Какъв срам... явих се само на първия учебен ден, а преди да тръгна повръщах от притеснение. Вече бях в 3тия час и имах чужд език, аз учих немски а моя приятел английски, за това ние бяхме в различни стаи. Почувствах се толкова сам... пристесних се до такава степен че сърцето ми щеше да експлодира. Пред мен стояха 2 момичета, едното от тях мисля че се заяждаше с мен след което и показах среден пръст без да я гледам в очите. Притесних се до такава степен че не се върнах повече в училище, а беше само първия учебен ден? Мина и тази година... ставах все по затворен и асоциален. Аз нямах режим, стоях по 24 часа и винаги губих пълна представа за времето. Не знаех коя дата сме, нито пък кой ден. Когато се събудя и видя синъото небе се чудя дали сме вечер или сутрин. С времето си дадох сметка че по късно няма да имам възможност да си намеря работа защото нямам диплома. Баба ми има приятел които е директор в училището на едно село, и тя ме уреди да уча там. Все тая дали уча или не, те ще ми дадат диплома, трябва само да се явявам в часовете. Стана така че се явих само 1-2 дена и пак напуснах завинаги. Класът ми беше само от 7 или 8 човека? При това не ги намирам за готини хора от които трябва да се притеснявам, но въпреки това се притеснявах адски много че от нерви започвах да се храня по веднъж на ден. Даже понякога не ядох. Напуснах и не се върнах там вече. Мина още една година и вече не знаех какво да правя. Вече съм на 17. Преди няколко месеца се уредих да вземам частни изпити в едно друго село и ги взех, сега само чакам да си взема дипломата. Единствените 2ма мой приятели които имах в релния живот ме изоставиха без причина и то в най трудния момент от живота ми, сега съм сам. С времето започнах да искам приятелка все повече и повече. Толкова много искам да правя романтични неща с приятелката ми... да се разхождаме заедно хванати за ръце цяла нощ по улиците докато няма коли. Все пак, няма да описвам нещата които бих правил с момиче в реалния живот, защото с този пост целя да си намеря виртуална приятелка - с която няма да имам възможност да правя тези неща. Понякога в моя свят се чувствам много самотен... имал съм приятели от цял свят и научих английски с времето. Но въпреки всичките виртуални приятели които съм имал и които все още имам, се чувствам сам. Искам да си имам момиче с което да си пишем по цели нощи за трудните ни моменти в живота и така нататък? Аз да и разказвам за моя живот, тя за нейния... такива неща. Минаха цели 4 години и не съм станал от компютъра, не съм се променил. Във виртуалния свят аз съм това което искам да бъда - мил и нежен човек. Обещавам на момичето ми(ако изобщо някой се навие да ми е виртуална приятелка) да съм винаги тук и да я изслушвам. Обещавам да я обичам... ще си пишем мили и романтични неща, ВИНАГИ ще съм тук за нея.