Аз пък твърдя, че в пубертета особено всичко, което ти се случва, е резултат от възприятията и нагласата ти...повечето преживявания са чисто нови и с грешните представи /от хилядите изгледани сериали и филми примерно/ обикновено не остават важни щастливи спомени повечето събития, защото нали си очаквал да се обърне света, пък то разбираш ли не е нещо особено. Реално с усмивка и оптимистична настройка нещата в тея години стават най-лесно и така се запомнят като истински щастливи. Да, знам за разбърканите хормони, представи, идеали и страсти, и в депресийки съм изпадала, ама съм била позитивна, дори и насила понякога, и споменът ми за тези години е супер щастлив и слънчев. Но по-голямата част от хората изживяват пубертета си като вечно отритнатите хора - не изглеждали добре, нямали приятели, не излизали по интересни места, не ги пускали техните на море, нямали гадже, училището било трудно - но и никога не се сещат да променят нещо. Та - щастието трябва да се заслужи малко или много.

Такъв човек, дето всичко му се получава, не съм имала около себе си, но всички хора са умеели нещо много по-добре от другите - я партита, я запознанства, я личен живот, я учене, рисуване, спорт. И все пак си имаше равновесие, правиш усилие, получаваш подкрепа от околните и резултатът е отличен. Тъй или иначе това са годините, в които избираш дали ще работиш над собственото щастие, или само ще мрънкаш, че животът е несправедлив и ще си вечно нещастен, не защото е така, а защото не разпознаваш усещането от задоволството и успеха и ги задушаваш с драма.